— Мили боже — прошепна Аби. — Не мога да повярвам.
Колата бе празна, слънцето блестеше в стъклата й. Изглеждаше току-що измита и излъскана. От лявата страна на задната броня имаше лепенка. Номерът на колата бе ИТУ-144. Аби го записа.
— Прекалено е лесно, Кей. Не може да е истина.
— Не знаем дали е същата кола. — Този път аз се проявих скептично. — Изглежда същата, но не можем да сме абсолютно сигурни.
Паркирах на около двайсетина метра, като напъхах мерцедеса си между овехтяло комби и един понтиак. Останах зад волана и започнах да разучавам витрините на магазините. Магазин за подаръци, за рамки, ресторант. Между магазинчето за тютюн и пекарницата се намираше книжарница. Малка, незабележима, с изложени на витрината книги. Над вратата висеше дървен надпис с името „Залата на търговеца“, изписано красиво в колониален стил.
— Кръстословици — прошепнах и тръпки полазиха по гърба ми.
— Какво? — Аби все още гледаше към колата.
— Джил и Елизабет обичали да решават кръстословици. Често в неделя сутрин излизали да закусят навън и си купували „Ню Йорк Таймс“ — отговорих и отворих вратата си.
Аби сложи ръка на рамото ми и ме задържа.
— Не, Кей, почакай една минута. Трябва да помислим за това.
Отпуснах се обратно на седалката.
— Не можеш просто да влезеш там — каза тя и думите й прозвучаха като заповед.
— Искам да си купя вестник.
— А ако той е вътре? Тогава какво ще правиш?
— Искам да видя дали е той — човекът в колата. Смятам, че ще го позная.
— Но и той може да те познае.
— Търговец може да се отнася и за карти — замислих се на глас, докато млада жена с къса къдрава черна коса се приближи до магазина и изчезна вътре.
— Човекът, който раздава картите, дава валето купа — добавих с разтреперан глас.
— Ти говори с него, когато го упътваше. Твоята снимка се появи в новините — делово подхвана Аби. — Ти няма да влизаш вътре. Аз ще отида.
— И двете ще отидем.
— Това е лудост!
— Права си. — Вече бях взела решение. — Ти ще останеш тук. Аз ще вляза.
Излязох от колата, без да дам възможност на Аби да се разправя. Тя също излезе, но остана там, гледайки ме притеснено, докато аз се отправях към магазина. Тя не ме последва. Имаше достатъчно разум, за да не прави сцени.
Поставих ръка на студената месингова брава. Сърцето ми биеше лудо. Усетих слабост в коленете си, когато влязох вътре.
Той стоеше зад тезгяха и усмихнато попълваше разписка от кредитна карта, докато жена на средна възраст във велурен костюм бърбореше безспирно:
— … рождените дни са за това. Купуваш на мъжа си книга, която ти искаш да прочетеш…
— Щом и двамата харесвате едни и същи книги, значи всичко е наред. — Гласът му бе нежен, успокояващ — глас, на който човек би се доверил.
Намирах се в магазина, но вече изпитвах отчаяно желание да изляза оттам. Искаше ми се да побягна. От едната страна на тезгяха имаше купчини с вестници, включително и „Ню Йорк Таймс“. Може да си избера един, да го платя набързо и да си тръгна. Но не исках да го погледна в очите.
Това беше той.
Завъртях се и без да погледна назад, излязох от книжарницата.
Аби седеше в колата и пушеше.
— Не е възможно да работи тук и да не знае пътя до И-64 — казах, когато запалих колата.
Аби разбра думите ми идеално.
— Искаш ли да се обадим на Марино веднага или първо да се върнем в Ричмънд?
— Ще му се обадим сега.
Намерих обществен телефон, но ми казаха, че Марино е из улиците. Оставих му съобщение „ИТУ-144. Обади ми се“. Аби ми зададе доста въпроси и аз направих всичко възможно, за да й отговоря. Докато карах, имаше дълги мълчаливи паузи. Стомахът ме болеше. Замислих се дали да не спра някъде. Стори ми се, че ще повърна в колата.
Аби ме гледаше загрижено. Усетих тревогата й.
— Господи, Кей. Бяла си като платно.
— Добре съм.
— Искаш ли аз да карам?
— Добре съм. Наистина.
Стигнахме до вкъщи и аз се отправих направо към спалнята си. Докато набирах номера, ръцете ми трепереха. Телефонният секретар на Марк се включи при второто иззвъняване. Реших да затворя, но се почувствах омагьосана от гласа му.
— Съжалявам, не мога да отговоря на обаждането ви в момента…