— Не знам за какво е — продължих. — Може би ти знаеш.
— Защо пък аз ще знам?
— Ами не стоиш тук много. Не знам какво правиш.
— Когато си в кабинета си, и аз не знам какво правиш.
— Напоследък нищо интересно. Какво би искала да знаеш? — казах леко, като се опитвах да намаля напрежението.
— Не питам, защото знам колко си потайна по отношение на работата си. Не искам да ти досаждам.
Приех намека й, че ако започна да разпитвам, ще стана досадна.
— Аби, изглеждаш отчуждена напоследък.
— Преуморена. Моля те, не го приемай лично.
Тя наистина имаше доста неща, за които да мисли — книгата, която пишеше, а и какво да прави занапред с живота си. Но никога не я бях виждала толкова затворена в себе си.
— Тревожа се, това е всичко — казах.
— Ти не ме разбираш, Кей. Когато се захвана с нещо, то просто ме завладява. Не мога да мисля за нищо друго. — Тя се замисли. — Ти беше права, когато каза, че тази книга е моето спасение. Така е.
— Радвам се да го чуя, Аби. Познавам те достатъчно добре и знам, че книгата ще стане бестселър.
— Възможно е. Аз не съм единствената, която се интересува от писането на книга по тези случаи. Агентът ми вече е подочул слухове за други подобни сделки. Имам известен аванс и всичко ще бъде наред, ако работя бързо.
— Не се тревожа за книгата ти, а за теб самата.
— И аз държа на теб, Кей — каза тя. — Високо ценя това, което направи за мен, като ми позволи да остана тук. Няма да продължи прекалено дълго, обещавам ти.
— Можеш да останеш толкова дълго, колкото искаш.
Аби взе бележника и питието си.
— Скоро трябва да започна с писането, а не мога да го направя, ако нямам собствено пространство и компютър.
— Значи тези дни просто разследваш.
— Да. И откривам доста неща, които дори не знаех, че търся — загадъчно каза тя и се отправи към спалнята си.
На следващата сутрин ние с Марино потеглихме да се видим с Уесли. Когато Куантико се появи в полезрението ни, движението изведнъж спря. Очевидно някъде на север от нас по И-95 бе станала катастрофа и колите не се движеха. Марино включи лампата и сирената и се изнесе на банкета, където се друсахме около стотина метра.
През последните два часа той подробно ми разказваше за последните си домакински постижения, докато аз се чудех какво ли има да ни казва Уесли и се тревожех за Аби.
— Нямах дори представа, че щорите са такова гнусно нещо — оплака ми се Марино, докато преминавахме покрай стрелбището и бараките на пехотата. — Пръскам ги с препарат, нали разбираш. — Той ми хвърли един поглед. — Отнема ми около минута на парче, а из цялата стая се търкалят изронени хартиени кърпи. Най-после ми дойде идея — свалих шибаното нещо от прозореца и го метнах във ваната. Напълних я с вряла вода и прах за пране. Свърши страхотна работа.
— Чудесно — измърморих.
— Освен това свалям тапетите в кухнята. Бяха там още когато купихме къщата. Дорис никак не ги харесваше.
— Въпросът е ти дали ги харесваш. Ти си този, който живее там сега.
Той сви рамене.
— Честно казано, никога не съм им обръщал внимание. Но след като Дорис казва, че са грозни, сигурно наистина са такива. Обсъждахме дали да не продадем караваната си и да направим плувен басейн. Та аз най-после се заех и с това. Трябва да е готов до лятото.
— Марино, внимавай — казах нежно. — Трябва да си сигурен, че правиш всичко това за себе си.
Той не ми отговори.
— Не залагай цялото си бъдеще на една надежда, която може да е лъжлива.
— Няма да ми навреди — най-после отговори той. — Дори тя никога да не се върне, няма да е лошо къщата да изглежда добре.
— Е, ще трябва някога да ми покажеш дома си — казах.
— Да. Вечно аз идвам в твоята колибка, а ти никога не си навестявала моята.
Марино паркира колата и излязохме от нея. Академията на ФБР бе продължила да се разраства и да завладява терена на базата на морската пехота. Главната сграда с фонтана и знамената сега подслоняваше административните офиси, а центърът на дейностите бе преместен в нова тухлена сграда. От последното ми посещение тук това, което приличаше на общежитие, се бе издигнало още нагоре. Пистолетните изстрели в далечината издаваха шум като новогодишни бомбички.
Марино остави пистолета си на регистратурата. Подписахме се и закачихме пропуските за гости. После Марино ме поведе по краткия път, избягвайки коридорите от стъкло и тухли. Последвах го през една врата, която водеше вън от сградата, и минахме покрай товарителницата и някаква кухня. Най-после стигнахме до задната част на магазина за сувенири. Марино премина през него, без дори да погледне към младата продавачка, която държеше купчина фланелки. Устните й се разтвориха в безмълвен протест срещу нахалството ни. Излязохме от магазина, завихме зад ъгъла и влязохме в барче, наречено „Заседателната зала“, където Уесли ни чакаше на една ъглова маса.