— Обясни подробно, моля те — каза Уесли, като ме погледна с интерес.
— Някой от вас виждал ли е доклада за отпечатъците?
— Да, аз — отговори Марино.
— Както знаеш, когато Вандер прегледа чантичката на Дебора, той намери размазани петна по кредитните й карти, но нищо по шофьорската й книжка.
— Е, и? — Марино изглеждаше озадачен.
— Съдържанието на чантичката й бе добре запазено, защото найлонът е водоустойчив. Кредитните карти и шофьорската й книжка бяха в пластмасови пликчета и закопчани в едно от отделенията, следователно предпазени от влиянието на времето и течностите, отделящи се при разлагане на телата. Ако Вандер въобще не бе открил нищо — щеше да е друг въпрос. Но ми се вижда интересно, че по кредитните карти имаше следи, но не и по шофьорската й книжка. Сигурни сме, че Дебора е вадила книжката си в „Седем-единайсет“, когато се е опитвала да купи бира. Държала я е, а и продавачката — Елън Джордан — също я е взимала в ръцете си. Смятам, че и убиецът е пипал шофьорската книжка, а после я е почистил.
— Защо пък би направил това? — запита Марино.
— Възможно е, когато е бил в колата им заедно с тях, Дебора да му е казала чия дъщеря е — отговорих.
— Интересно — обади се Бентън.
— Дебора може да е била скромна девойка, но е осъзнавала важността на семейството си и властта на майка си — продължих. — Може да е информирала убиеца за това с надеждата да промени решението му, да го убеди, че ако ги нарани, ще трябва да заплати прескъпо за това. Това може да е стреснало убиеца и той да е поискал доказателство за самоличността й. Точно тогава може да е взел чантичката й, за да види името на шофьорската книжка.
— Как тогава чантичката се е оказала в гората и защо е оставил валето купа в нея? — попита Марино.
— Вероятно, за да си осигури малко повече време — казах. — Знаел е, че джипът бързо ще бъде намерен. Научил е коя е Дебора и е осъзнал, че цялата полиция ще започне да го търси. Възможно е, да е решил да играе на сигурно, като остави валето купа при телата, а не в джипа, където ще бъде открито веднага. Поставил е картата в чантичката, а нея я положил под тялото на Дебора. По този начин бил сигурен, че картата ще бъде намерена, но след доста време. Променя леко правилата, но все пак печели играта.
— Не е лошо. Ти как мислиш? — обърна се Марино към Уесли.
— Мисля, че може никога да не узнаем какво точно се е случило — отговори той. — Но не бих се изненадал, ако Дебора е постъпила така, както Кей каза. Сигурно е само едно — без значение са думите на Дебора или заплахите й, защото за убиеца би било прекалено рисковано да освободи нея и Фред — те веднага щяха да отидат в полицията и да го идентифицират. Затова е продължил да изпълнява плана си за убийството, но това непредвидено събитие може да го е извадило от релсите. Да — каза ми Уесли. — Това може да го е накарало да промени ритуала си. Също така е възможно с поставянето на картата в чантичката на Дебора да е искал да изрази презрението си към нея.
— Един вид — майната ти — обобщи Марино.
— Възможно е — отговори Уесли.
Стивън Спъриър бе арестуван следващия петък, когато двама агенти на ФБР и един местен детектив, които го наблюдаваха по цял ден, го бяха последвали на паркинга на летище Нюпорт.
Марино ми се обади преди разсъмване и първата ми мисъл бе, че е изчезнала още една двойка. Отне ми известно време да осъзная какво точно ми съобщаваше.
— Пипнали го, докато свивал друг чифт номера — каза Марино. — Обвинили го в кражба. Не могли да направят нищо повече, но поне сега имаме основание да му обърнем хастара.
— Друг линкълн ли? — попитах.
— Този път модел 1991 година, сребристосив. Сега е в килията и чака да се види със съдията. Няма начин да го задържат за такова дребно провинение. Най-доброто, което могат да направят, е да протакат разглеждането на случая му. После ще им се наложи да го пуснат.
— А заповед за обиск?
— Колибата му гъмжи от ченгета и агенти на ФБР в момента. Търсят всичко от списания „Наемен войник“ до военни играчки.
— И ти тръгваш натам, предполагам — казах.
— Да. Веднага ще те уведомя за всичко.
Не ми беше възможно да заспя отново. Метнах си халата на гърба, слязох долу и запалих лампата в стаята на Аби.
— Аз съм — казах, когато тя се надигна.