Кръстоносният поход на Аби за разкриването на тези убийства се бе превърнал в амбициозна мания за нея. Тя изглеждаше завладяна от мисли за Спъриър. Ако той бе виновен, тя възнамеряваше да фокусира цялата си книга върху историята му, да изследва болния му мозък. Ако бе невинен, случаят щеше да се превърне в друг „Гейнсвил“, бе написала тя, позовавайки се на серийните убийства на студенти от университета, при които името на заподозрения се произнасяше във всяка къща, а впоследствие се оказа, че той е невинен. „Само дето ще бъде много по-лошо от Гейнсвил — бе добавила тя. — Заради значението на картата.“
Отначало Спъриър упорито бе отказвал молбите на Аби за интервю. Но в края на миналата седмица тя опитала отново и той отговорил на обаждането й. Предложил й да се видят след делото, като й съобщил, че адвокатът му „направил сделка“.
„Каза, че е чел статиите ми в «Поуст» през миналите години — беше написала Аби, — а и си спомнил името ми още от времето, когато бях в Ричмънд. Спомнил си, че бях писала за Джил и Елизабет, и отбеляза, че те били свестни момичета и се надявал ченгетата най-после да хванат «онзи психопат». Знаеше и за сестра ми, бил чел за убийството й. По тази причина най-после се съгласи да говори с мен. Каза, че ми съчувствал, разбирал какво е да си жертва, а случилото се със сестра ми, било превърнало и мен в такава. «Аз съм жертва — каза той. — Можем да си поговорим за това. Вероятно ще ми помогнете да разбера за какво е всичко това.» Той предложи да отида в дома му в събота сутрин, към единайсет часа, и аз се съгласих, при положение че интервюто ще е изключително за мен. Той отговори, че нямал нищо против, още повече че не възнамерявал да говори с никой друг, щом аз ще разкажа историята му, или по-скоро «истината», както той се изрази. Благодаря ти, Господи! Майната и на теб, и на книгата ти, Клиф! Губиш!“
Значи Клифърд Ринг също пишеше книга по тези случаи. Мили боже! Нищо чудно, че Аби се държеше толкова странно.
Беше ме излъгала, когато ми каза, че знаела какво ще стане на делото на Спъриър. Не е искала да заподозра плановете й да посети къщата му, а е знаела, че въобще не бих се сетила за това, ако смятам, че той е в затвора. Спомних си думите й, че вече не се доверява на никого. Така беше очевидно дори с мен.
Погледнах часовника си. Беше единайсет и петнайсет.
Марино го нямаше, затова оставих съобщение на пейджъра му. После се обадих на полицията в Уилиямсбърг. Стори ми се, че телефонът звъня около час, преди секретарката най-после да го вдигне. Казах й, че се налага незабавно да говоря с някой от детективите.
— Сега всички те са из улиците.
— Тогава искам да говоря с този, който е все още в участъка.
Тя ме прехвърли на някакъв сержант. Представих се и казах:
— Знаете кой е Стивън Спъриър, нали?
— Няма начин да работиш тук и да не знаеш.
— Една журналистка го интервюира в дома му. Съобщавам ви, за да уведомите хората, които го наблюдават, че тя е там, и за да се уверят те, че всичко е наред.
Последва дълга пауза. Изшумоля хартия. Звучеше като че ли сержантът яде нещо. После той се обади:
— Спъриър вече не е под наблюдение.
— Моля?
— Казах ви — нашите момчета бяха оттеглени.
— Защо? — настоях аз.
— Е, това не знам, док. Бях в отпуск през последните…
— Слушайте сега, искам веднага да изпратите кола до къщата и да се уверите, че всичко е наред. — Едва успях да се удържа да не се развикам.
— Не се тревожете. — Гласът му прозвуча вбесяващо спокойно. — Ще предам изискванията ви.
Затворих телефона и чух, че приближава някаква кола.
Аби, слава богу!
Погледнах през прозореца и видях Марино. Отворих вратата, преди той да успее да позвъни.
— Бях в района, когато ми предадоха съобщението ти, така че…
— Къщата на Спъриър! — Хванах го за ръката. — Аби е там! И пистолетът й е в нея!
Небето беше мрачно и заваля силен дъжд, докато ние с Марино хвърчахме по И-64. Всички мускули в тялото ми бяха ужасно напрегнати. Сърцето ми биеше лудо.
— Успокой се — каза Марино, когато завихме към отбивката за Уилиямсбърг. — Независимо дали ченгетата го наблюдават или не, той не е толкова тъп, че да й направи нещо. Знаеш го. Той няма да направи нищо такова.
Завихме в тихата улица, където живееше Спъриър. Видяхме само една кола.
— Мамка му — измърмори Марино под носа си.