— Тя спомена, че е търсила телефон — казах тъпо.
— Спъриър има само два телефона. Един в спалнята му на горния етаж, другият — в кухнята. Същият на цвят като стената и се намира между два шкафа — доста е трудничко да го видиш. И аз почти не успях да го намеря. Изглежда, ние с теб сме пристигнали в къщата около десет минути след стрелбата, док. Смятам, че госпожа Харви е оставила пистолета си на масичката, отишла е до Аби, видяла е колко лошо е положението и се е опитала да намери телефон, за да повика линейка. Сигурно се е намирала в другата стая, когато аз влязох там. Вероятно ме е чула и се е покрила някъде. Знам само, че когато влязох там, веднага огледах района и всичко, което видях, бяха труповете във всекидневната. Докоснах сънните им артерии и ми се стори, че Аби има лек пулс, но не бях сигурен. Имах избор, но трябваше да взема решение веднага. Можех да започна да претърсвам колибата на Спъриър, за да намеря госпожа Харви, или да повикам теб и после да се поогледам. Имам предвид, че когато отначало влязох вътре, не я видях. Мислех, че може да е излязла от задната врата или да се е качила горе — каза той, очевидно разстроен от мисълта си, че ме е изложил на опасност.
— Искам да чуя касетата — повторих.
Марино разтри лицето си с ръка и ме погледна с изморени и зачервени очи.
— Недей да минаваш през всичко това.
— Трябва.
Той стана неохотно от масата и излезе. Когато се върна, отвори найлонов плик за улики, който съдържаше касетофон. Постави го на масата, превъртя набързо касетата и натисна копчето.
Гласът на Аби изпълни кухнята:
— Просто се опитвам да видя нещата от вашата страна, но не мога да си обясня защо трябва да обикаляте с колата си нощем, да спирате и да разпитвате хората за неща, които всъщност не ви интересуват. Например за посоката.
— Вижте сега, вече ви казах за кокаина. Някога взимали ли сте кокаин?
— Не.
— Опитайте някой път. Под негово влияние човек върши странни работи. Обърква се и смята, че знае къде отива. После изведнъж се загубва и му се налага да пита за посоката.
— Казахте ми, че вече не взимате кокаин.
— Вече не. В никакъв случай. Беше голяма грешка. Никога вече няма да го направя.
— А какво ще кажете за нещата, които полицаите намериха в дома ви? А?
Чу се лек звън.
— Да. Почакайте. — Спъриър звучеше напрегнато.
Стъпките заглъхнаха. Не можех да доловя какво казват отдалечените гласове. Чух как Аби се размърдва на канапето. Последва стреснатият глас на Спъриър:
— Чакайте. Не знаете какво…
— Много добре знам какво правя, копеле мръсно такова — извиси се гласът на Пат Харви. — Тази, която заведе в гората, беше дъщеря ми.
— Не знам за какво…
— Пат! Недей!
Пауза.
— Аби? О, господи!
— Пат. Не го прави, Пат.
В гласа на Аби се долавяше страх. Тя изохка, когато нещо се удари в канапето.
— Махай се от мен!
Чух шум от борба и тежко дишане, после Аби изпищя:
— Спри! Спри!
Последва звук, напомнящ за изстрел от пистолет с капси. Отново и отново. Тишина. Чу се шум от стъпки, който постепенно се засилваше. После стъпките спряха.
— Аби?
Пауза.
— Моля те, Аби, не умирай… — Гласът на Пат Харви трепереше толкова силно, че едва го чувах.
Марино се протегна към касетофона, спря го и го прибра обратно в найлоновия плик. Седях и го гледах шокирано, без да помръдна.
Погребението на Аби се състоя в събота сутрин. Изчаках тълпата да се разпръсне, после тръгнах по една пътечка под сянката на магнолии и дъбове. Розовите и бели цветове блестяха под нежното пролетно слънце.
Хората на погребението на Аби не бяха прекалено много. Запознах се с няколко от бившите й колеги от Ричмънд и се опитах да успокоя родителите й. Дойде Марино. Марк също. Той ме прегърна силно и си тръгна, с обещанието, че ще намине към къщата ми по-късно през деня. Имах нужда да поговоря с Бентън Уесли, но първо исках да остана сама за малко.