— Какво по-точно?
— Акълът ми не го побира. Бентън не навлезе в подробности.
Не разпитвах повече, защото обсъждането на Бентън Уесли и неговото мълчание ме потискаха. Навремето ние с него изпитвахме удоволствие от съвместната си работа и се отнасяхме помежду си с уважение и топлота. Сега го намирах отчужден и не можех да не мисля, че държанието на Уесли с мен има нещо общо с Марк. Когато Марк ме напусна, за да се заеме със задачата си в Колорадо, той също така напусна и Куантико, където се радваше на привилегията да ръководи Легалния тренировъчен екип в националната академия на ФБР. Уесли загуби колега и приятел и вероятно смяташе, че аз съм виновна за това. Приятелските връзки между мъже могат да бъдат по-здрави от брак, а братята по значка са по-лоялни един към друг от любовници.
След около час Марино отби от магистралата и малко по-късно загубих ориентацията си из левите и десни завои по селските пътища, които водеха навътре в провинцията. В миналото се бях срещала с Уесли много пъти, но винаги в неговия или моя офис. Никога не ме бе канил в дома си, разположен в живописния пейзаж на вирджинските гори и ферми, където пасищата бяха оградени с бели огради, а къщите и плевниците се намираха далеч от шосетата. Завихме по пътя за дома му и започнахме да преминаваме покрай дълги частни пътища, които водеха към големи модерни къщи с просторни дворове и европейски автомобили, паркирани пред гаражи за две-три коли.
— Не знаех, че толкова близо до Ричмънд има вашингтонски квартали — забелязах аз.
— Какво? Живееш тук от четири-пет години и никога не си чувала за настъплението на Севера?
— Ако си роден в Маями, Гражданската война не е най-основната ти мисъл — отговорих.
— Сигурно не е. По дяволите, Маями дори не е в тази страна. Всяко място, където могат да гласуват дали английският да бъде официалният език, не принадлежи на Съединените щати.
Заяжданията на Марино за родния ми град не бяха нещо ново.
Марино намали скоростта, зави по застлан с чакъл път и каза:
— Не е лоша колибката, а? Май федералните агенти са платени по-добре от градската полиция.
Къщата беше с каменна основа, керемиди на покрива и големи панорамни прозорци. Розови храсти покриваха предната част, а източното и западното крило бяха засенчени от магнолии и дъбове. Излязох от колата и се заоглеждах за неща, които можеха да хвърлят повече светлина върху личния живот на Уесли. Над вратата на гаража имаше закачен баскетболен кош, а близо до купчината дърва стоеше червена косачка, посипана с окосена трева. По-натам се виждаше обширен заден двор, безупречно украсен с цветни лехи, азалии и овощни дървета. Около газовата скара бяха подредени няколко стола и аз си представих как Уесли и жена му си пият питиетата и пекат пържоли в мързеливите летни вечери.
Марино натисна звънеца. Съпругата на Уесли отвори вратата. Тя се представи като Кони.
— Бен се качи горе за минута — каза тя усмихнато и ни въведе във всекидневната с френски прозорци, огромна камина и старинни мебели. Никога преди не бях чувала някой да нарича Уесли „Бен“. Но и никога не бях срещала жена му. Тя изглеждаше малко над четиридесетте, привлекателна брюнетка с лешникови очи, толкова светли, че преминаваха почти в жълто, и остри черти, напомнящи тези на съпруга й. В нея имаше някаква благост, кротка резервираност, която издаваше силен характер и нежност. Предпазливият Бентън Уесли, когото познавах, без съмнение у дома беше съвсем различен човек. Зачудих се доколко Кони е запозната с подробностите на професията му.
— Ще пийнеш ли една бира, Пит? — запита тя.
Марино се настани в един стол-люлка.
— Изглежда, аз съм определеният за шофьор, така че ще е по-добре да се придържам към кафето.
— Кей, какво мога да ти предложа?
— Кафе е напълно достатъчно — отговорих. — Ако не те затруднява.
— Радвам се най-после да се запозная с теб — добави Кони искрено. — Бен говори за теб от години. Той има много високо мнение за теб.
— Благодаря. — Комплиментът ме смути и следващата й реплика беше истински шок за мен.
— Когато видяхме Марк за последен път, аз го накарах да обещае, че ще те доведе на вечеря при следващото си идване в Куантико.
— Това е много мило — казах аз, като едва успях да се усмихна.
Очевидно Уесли не й казваше всичко, а мисълта, че Марк наскоро е идвал във Вирджиния, без дори да ми се обади, беше повече, отколкото можех да понеса.