— По-добър въпрос е — каза Бентън, като ме погледна колебливо, — как убиваш осем човека, без да оставиш никакви следи, дори без драскотина по някоя от костите, или куршум, намерен близо до телата.
— Удушаване, обесване или прерязано гърло — казах аз раздразнено, защото това не беше първият път, когато Уесли ме притискаше по въпроса. — Всички трупове бяха напълно разложени, Бентън. И искам да ти напомня теорията за ченгето, която посочва, че жертвите са влезли в колата на убиеца. Съдейки по миризмата, която хрътката последва миналия уикенд, изглежда твърде вероятно, ако някой е сторил нещо лошо на Дебора Харви и Фред Чейни, същият този човек да се е качил в джипа на Дебора, да го е изоставил на мястото за отдих и да е пресякъл пеша магистралата.
Лицето на Уесли изглеждаше изморено. Вече няколко пъти бе потрил слепоочията си, като че ли го мъчеше главоболие.
— Целта на разговора ми с вас двамата е да ви посоча, че в този случай може да има проблеми, които изискват от нас да действаме изключително внимателно. Искам директно и открито сътрудничество между трима ни. Задължителна е абсолютна дискретност. Никакви разговори с журналисти, на никого да не се дава никаква информация — дори на близки роднини, приятели, други съдебни лекари или ченгета. И без разговори по радиото. — Той погледна и двама ни. — Държа да бъда уведомен незабавно, ако или когато бъдат намерени телата на Дебора Харви и Фред Чейни. А ако госпожа Харви опита да се свърже с някой от вас, насочете я към мен.
— Тя вече осъществи контакт — казах.
— Знам това, Кей — отговори Уесли, без да ме погледне.
Не го попитах откъде знае, но се нервирах и това ми пролича.
— Поради обстоятелствата, разбирам защо си отишла да се видиш с нея — добави той. — Но ще е добре да не се случва отново, разумно ще е да не обсъждаш тези случаи с нея занапред. Това само създава допълнителни проблеми и участието й в разследването става прекалено. А намесата й я излага на доста опасности.
— Защо? Смяташ, че и тя може да умре? — запита Марино скептично.
— По-възможно е да изгуби самоконтрола си и да стане ирационална.
Загрижеността на Уесли за доброто психическо състояние на Пат Харви може и да бе искрена, но на мен ми изглеждаше пресилена. Докато пътувахме обратно към Ричмънд, не можех да спра да се тревожа, че причината, поради която Бентън искаше да ни види тази вечер, нямаше нищо общо с благополучието на изчезналата двойка.
— Струва ми се, че съм манипулирана — признах най-после, когато Ричмънд се очерта на хоризонта.
— Добре дошла в клуба — каза Марино раздразнено.
— Наясно ли си какво всъщност става?
— О, да — отговори той, щракайки запалката си. — Имам известни подозрения. Смятам, че шибаното ФБР е надушило нещо, което ще накара някой важен човек да изглежда доста зле. Имам странното чувство, че някой иска да се покрие, а Бентън е попаднал в центъра на бъркотията.
— Ако той е попаднал, същото се отнася и за нас.
— Точно така, док.
Изминаха три години откак Аби Търнбул се появи в офиса ми с букет от свежи перуники и бутилка великолепно вино. Беше денят, когато тя дойде да се сбогува, след като беше подала оставката си в ричмъндския „Таймс“. Потегляше към Вашингтон като полицейски репортер на „Поуст“. Обещахме си да поддържаме връзка, както правят хората в подобни случаи. Срамувах се, че дори не помня последния път, когато съм й се обадила или съм й драснала няколко реда.
— Искаш ли да те свържа? — питаше Роуз — секретарката ми. — Или да запиша съобщението?
— Ще говоря с нея — отговорих. — Скарпета — обявих гръмко по навик, преди да успея да се спра.
— Все още звучиш ужасно началнически — прозвуча познатият глас.
— Аби! Съжалявам — засмях се аз. — Роуз ми каза, че си ти. Както винаги съм по средата на още петдесетина неща и май напълно съм забравила изкуството да се държиш дружелюбно по телефона. Как си?
— Чудесно. Ако не броиш факта, че броят на убийствата във Вашингтон се утрои, откак се преместих тук.
— Съвпадение, надявам се.
— Наркотици. — Гласът й звучеше нервно. — Кокаин, крак и полуавтоматични оръжия. Винаги съм смятала, че най-лошо е положението в Маями. Или Ню Йорк. Но чудесната ни столица е най-зле.
Погледнах часовника и отбелязах времето на обаждането в списъка. Отново по навик. До такава степен бях привикнала да попълвам списъците с обажданията, че посягах към тях дори когато фризьорката ми се обаждаше.