— Надявах се, че днес си свободна за вечеря — каза тя.
— Във Вашингтон? — запитах озадачено.
— Всъщност аз съм в Ричмънд.
Предложих да вечеряме у дома, взех си куфарчето и се запътих към бакалницата. Бутах количката из магазина и се чудех на какво да се спра. Най-после избрах две филета и зеленчуци за салатата. Денят беше прекрасен. Мисълта, че ще видя Аби, подобряваше настроението ми. Реших, че вечер, прекарана със стар приятел, е добро извинение отново да се заема с готвене.
Стигнах до вкъщи и започнах работа енергично. Смачках пресния чесън в купа с червено вино и зехтин. Макар майка ми винаги да ме беше мъмрила за „съсипването на добра пържола“, изпитвах увереност в кулинарските си способности. Честно казано, правя най-добрата марината в града и няма парче месо, което да не бъде подобрено от нея. Измих бостънските марули и ги изсуших върху хартиени кърпи, нарязах гъби, лук и последния хановерски домат, като с неудоволствие си мислех, че трябва да се погрижа за грила. Не можех повече да отлагам задачата и излязох на терасата.
Докато разглеждах цветните лехи и дърветата в задния си двор, за момент се почувствах като беглец в своя собствен имот. Грабнах препарата за почистване и гъбата и енергично започнах да търкам градинските мебели. После се захванах със скарата, която не бях използвала от съботната нощ през май, когато ние с Марк бяхме заедно за последен път. Атакувах яростно мазнината, докато лактите ме заболяха. Образи и гласове нахлуха в мислите ми. Спор. Скандал. После оттегляне в гневно мълчание, което приключи със страстно любене.
Едва познах Аби, когато пристигна в дома ми малко преди шест и половина. Докато работеше като полицейски репортер в Ричмънд, косата й стигаше до раменете и имаше сиви кичури, които й придаваха запуснат и неподдържан вид, и това я правеше да изглежда по-стара от нейните четиридесет и няколко години. Сега сивото го нямаше. Косата й беше късо подстригана в елегантен стил, подчертаващ фината структура на лицето и очите й, които бяха в различни нюанси зелено. Смятах тази несиметричност за много интересна. Облеклото й се състоеше от тъмносин копринен костюм и бяла копринена блуза. В ръката си носеше елегантно черно кожено куфарче.
— Изглеждаш съвсем по вашингтонски — казах и я прегърнах.
— Толкова се радвам да те видя, Кей.
Аби помнеше, че обичам скоч, и беше донесла бутилка „Гленфидич“. Не загубихме много време, за да я отворим. После седнахме да си пием питиетата на терасата и говорехме, без да спираме, докато аз приготвях скарата под тъмнеещото лятно небе.
— Да, в някои отношения Ричмънд ми липсва — обясняваше Аби. — Вашингтон е вълнуващ, като изключим боклуците. Реших да се поглезя и си купих „Сааб“. Вече веднъж го разбиха, откраднаха му фаровете, изпочупиха вратите. Плащам по сто и петдесет кинта на месец, за да паркирам проклетото нещо, а паркингът се намира на четири преки разстояние от апартамента ми. А при „Поуст“ паркирането е изключено. Ходя на работа пеша и използвам служебна кола. Да, Вашингтон определено не е Ричмънд. Но не съжалявам, че отидох — добави тя с пресилена увереност.
— Още ли работиш и вечер?
Пържолите зацвърчаха, когато ги поставих на скарата.
— Не. Вече е ред на други. Младите репортери препускат след здрачаване, а аз ги следвам през деня. Викат ме след края на работното време само ако става нещо наистина голямо.
— Редовно чета статиите ти — казах. — В кафенето продават „Поуст“. Обикновено си го купувам на обед.
— Аз невинаги знам върху какво работиш — призна тя. — Но съм наясно с някои неща.
— Това обяснява ли защо си в Ричмънд? — запитах, докато нанасях марината върху филето.
— Да. Случаят Харви.
Не отговорих.
— Марино не се е променил.
— Говори ли с него? — погледнах към нея.
Тя ми отговори с кисела усмивка:
— Опитах. А и с няколко от другите следователи. Разбира се, и с Бентън Уесли. С други думи — забрави.
— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Аби, и с мен никой не споделя много. Но това да не се записва.
— Целият ни разговор няма да се записва, Кей — каза тя сериозно. — Не съм дошла при теб, за да те тормозя за информация.
Аби замълча за момент.
— Наясно съм с това, което става тук, във Вирджиния. Бях по-загрижена от редактора ни за тези случаи, докато не изчезнаха Дебора Харви и приятелят й. Сега вече работата стана напечена.