— Други странни неща?
— Ами имаше нещо преди няколко седмици. Стоях пред аптеката близо до площад „Дюпон“. Трябваше да се срещна там с един информатор в осем вечерта. Щяхме да си намерим някое спокойно местенце, да седнем да вечеряме и да поговорим. Видях някакъв човек. Късо подстриган, облечен в яке и джинси, хубав. Премина покрай мен два пъти за петнайсет минути, докато стоях на ъгъла. Мярнах го и по-късно, когато ние с моя човек отивахме към ресторанта. Знам, че звучи налудничаво, но определено имам чувството, че ме следят.
— Виждала ли си този човек преди?
Тя поклати глава.
— А оттогава виждала ли си го?
— Не — отговори Аби. — Но има и още нещо. Пощата ми. Живея в кооперация. Всички пощенски кутии са долу във фоайето. Понякога получавам разни неща с печати, които са абсолютно безсмислени.
— Уверявам те, че ако ЦРУ се занимаваше с кореспонденцията ти, не би разбрала за това.
— Аз не казвам, че пощата ми изглежда отваряна. Но в няколко случая разни хора — майка ми и литературният ми агент — се кълнат, че са изпратили дадено писмо на определен ден, но когато аз най-после го получа, датата на печата не отговаря на посочената от тях. Закъснения. С дни, със седмици. Не знам — замисли се тя. — Вероятно бих предположила, че това се дължи на немарливостта на пощенските служби, но заедно с всичко друго, което става, вече започвам да се тревожа.
— Защо някой би искал да подслушва телефона ти, да те следи или да преглежда кореспонденцията ти? — зададох критичния въпрос.
— Ако знаех, сигурно щях да мога да направя нещо по въпроса.
Аби най-после започна да се храни.
— Великолепно е — но въпреки комплимента не изглеждаше ни най-малко гладна.
— Дали няма възможност — запитах откровено — срещата ти с агентите на ФБР и епизодът при лагера „Пиъри“ да са те поизнервили?
— Явно е, че съм станала параноидна. Но виж, Кей, аз наистина не работя върху „Уотъргейт“ или нещо подобно. Вашингтон получава сензациите една след друга, все същата стара история. Единствената голяма новина е това, което става тук. Тези убийства или вероятни убийства на тийнейджъри. Започнах да се ровя из тях и се набутах в неприятности. Какво мислиш?
— Не съм сигурна. — С неудоволствие си спомних държанието на Бентън Уесли и предупрежденията му от предишната вечер.
— Знам за историята с липсващите обувки — каза Аби.
Не отговорих и не показах изненадата си. Това беше подробност, която засега не бе съобщена на журналистите.
— Не е нормално осем човека да завършат живота си в горите, а техните чорапи и обувки да не се намерят на местопрестъпленията или вътре в изоставените им коли. — Тя погледна към мен с очакване.
— Аби — казах кротко и напълних чашите ни с вино, — знаеш, че не мога да навлизам в подробности по тези случаи. Дори с теб нямам право да ги обсъждам.
— И нямаш никаква идея, която да ми помогне да разбера срещу какво съм изправена?
— Честно казано, вероятно знам по-малко и от теб.
— Това ми подсказва нещо. Случаите датират отпреди две години и половина, а ти знаеш по-малко от мен.
Спомних си думите на Марино за това, че „някой иска да покрие нещата“. Сетих се за Пат Харви и съдебното дело в Конгреса. Страховете ми нараснаха.
Аби проговори:
— Пат Харви е ярка звезда във Вашингтон.
— Наясно съм с важността й.
— Има повече от това, което си чела във вестниците, Кей. Във Вашингтон събиранията, на които си поканен, имат същото значение като гласовете. Вероятно дори и по-голямо. Когато става дума за важни хора, включени в елитния списък на гостите, Пат Харви е там заедно с Първата дама. Носят се дори слухове, че при следващите президентски избори Пат Харви може успешно да приключи започнатото от Джералдин Фераро.
— Надежди за вицепрезидент? — запитах със съмнение.
— Така гласи клюката. Аз съм скептично настроена, но ако следващият ни президент е републиканец, смятам, че тя ще има място в кабинета или дори може да стане министър на правосъдието. При положение че запази самообладание.
— Ще й се наложи доста да поработи върху самообладанието си, докато премине през всичко това.
— Личните проблеми наистина могат да съсипят кариерата ти — съгласи се Аби.
— Могат, ако им позволиш. Но ако ги надмогнеш, те правят по-силен и по-способен.
— Знам — измърмори тя, като гледаше втренчено чашата си за вино. — Аз самата никога нямаше да напусна Ричмънд, ако не беше станало нещастието с Хена.