Сестрата на Аби — Хена — бе убита малко след като заех поста си в Ричмънд. Трагедията свърза нас с Аби професионално. Станахме приятелки. След няколко месеца тя прие работата в „Поуст“.
— Все още ми е трудно да се връщам тук — каза Аби. — Всъщност това е първият път, откак се преместих. Тази сутрин дори минах покрай къщата ни и се изкуших да почукам на вратата, да видя дали сегашните собственици биха ме пуснали да вляза. Не знам защо. Но исках да се разходя отново из къщата, да проверя дали ще мога да понеса да видя стаята на Хена и да заменя ужасяващия си спомен за нея с нещо по-безболезнено. Но къщата изглеждаше празна. Май така е по-добре. Струва ми се, че нямаше да имам сили да го направя.
— Когато наистина си готова, ще го направиш — отбелязах, и ми се прииска да й разкажа за това, как досега не можех да използвам терасата си заради спомените, свързани с нея.
Но постижението ми звучеше съвсем незначително, а и Аби не знаеше за Марк.
— Късно тази сутрин говорих с бащата на Фред Чейни — каза Аби. — После отидох у семейство Харви.
— Кога ще се появи материалът ти?
— Вероятно най-рано в съботното издание. Все още имам да свърша доста работа. Вестникът иска очерк за Дебора и Фред, а и всичко друго по отношение на разследването — особено някаква връзка с останалите четири двойки.
— Как ти се видяха семейство Харви, когато говори с тях?
— Ами аз всъщност не говорих с Боб. Веднага щом пристигнах, той излезе със синовете си. Журналистите не са му много приятни, а и имам чувството, че да бъде „съпругът на Пат Харви“ наистина го вбесява. Той никога не дава интервюта.
Аби избута встрани полуизяденото филе и взе цигарите си. Страстта й към цигарите бе станала още по-силна, отколкото я помнех.
— Тревожа се за Пат. Изглежда състарена с десет години за последната седмица. А и имаше странен вид. Не можех да се отърва от мисълта, че знае нещо и си е съставила своя собствена теория за случилото се с дъщеря й. Струва ми се, че точно това засили любопитството ми. Чудя се дали е получавала някакви заплахи или бележка от някой, свързан с историята. Но тя отказва да каже нещо по въпроса дори и на полицията.
— Не мога да си представя, че тя може да постъпи толкова неразумно.
— Аз пък мога — каза Аби. — Смятам, че ако тя си мисли, че има шанс Дебора да се върне вкъщи ненаранена, не би казала и на Господ какво става.
Станах, за да разчистя масата.
— Няма да е лошо да направиш по едно кафе — обади се Аби. — Не ми се иска да заспя на волана.
— Кога трябва да тръгнеш? — попитах, докато зареждах миялната машина.
— Скоро. Преди да потегля към Вашингтон, трябва да се отбия на още едно-две места.
Погледнах към нея, докато сипвах вода в кафеварката.
Тя обясни:
— Магазинчето „Седем-единайсет“, където Дебора и Фред са спрели, след като са напуснали Ричмънд…
— Откъде знаеш за това? — прекъснах я.
— Успях да го изкопча от шофьора на влекача, който се е мотал из мястото за отдих и е чакал да му наредят да откара джипа. Дочул полицаите да обсъждат една касова бележка, намерена в хартиена торба. Изискваше доста труд, но успях да разбера за кой „Седем-единайсет“ става дума и коя продавачка е била на смяна по времето, когато Дебора и Фред са се отбили там. Някой ми спомена името на Елън Джордан, която работи в смяната от четири до полунощ, от понеделник до петък.
Обичах Аби и по тази причина лесно бях забравила, че заслужено е спечелила многото си награди за журналистически разследвания.
— Какво очакваш да научиш от продавачката?
— Разпити като този, Кей, са все едно да търсиш печалба от лотарията в кутия бисквити. Не знам отговорите. Всъщност не знам дори въпросите, поне докато не започна да се ровя из нещата.
— Убедена съм, че не трябва да се мотаеш сама посред нощ, Аби.
— Ако искаш да дойдеш като охрана — отговори тя развеселена, — бих се радвала на компанията ти.
— Смятам, че това не е много добра идея.
— Сигурно си права — съгласи се тя.
Реших все пак да го направя.
4.
Осветеният надпис се виждаше от половин километър преди отбивката. „Седем-единайсет“ блестеше в тъмнината. Загадъчното съобщение в червено и зелено вече не отговаряше на истината, тъй като всеки „Седем-единайсет“, който знаех, беше отворен по двайсет и четири часа в денонощието. Почти можех да чуя думите, които баща ми би казал: „И дядо ти е напуснал Верона заради това?“. Това беше любимата му забележка, когато четеше сутрешния вестник и клатеше неодобрително глава. Казваше го и когато някой с джорджийски акцент се отнасяше с нас като че ли не сме „истински американци“. Мърмореше го и когато чуваше истории за несправедливости, измами и разводи. Докато бях дете в Маями, той притежаваше малка квартална бакалничка и всяка вечер сядаше на масата, разказваше ни как е минал денят му и ни разпитваше за нашия. Присъствието му в живота ми не бе дълго. Почина, когато бях дванайсетгодишна. Струваше ми се, че ако беше жив, нямаше да одобри денонощните магазини. Нощите, неделите и празниците не трябваше да бъдат прекарвани в работа зад тезгяха или в ядене на някакъв си сандвич по пътя. Тези часове принадлежаха на семейството.