Аби провери отново огледалата си, когато отби колата към изхода. Спря на паркинга на „Седем-единайсет“ и усетих, че изпитва облекчение. С изключение на един фолксваген, паркиран близо до стъклените врати, ние бяхме единствените клиенти.
— Засега пътят е чист — забеляза тя и изключи двигателя. — През последните трийсет километра не минахме покрай патрулна кола, дори не и покрай цивилна.
— Поне не покрай такава, която можеш да познаеш — казах аз.
Нощта беше мъглива. Не се виждаше нито една звезда. Въздухът бе топъл, но влажен. Млад мъж, носещ кутия с дванайсет бири, мина покрай нас, когато влязохме в разхладения от климатичната инсталация магазин, препълнен с любимите на американеца стоки. Видеоигри проблясваха ярко в ъгъла, а зад щанда млада жена подреждаше рафта с цигарите. Не изглеждаше над осемнайсет години, изрусената й коса падаше на вълни около лицето. Тънката й фигурка беше издокарана в туника на бели и оранжеви карета и тесни черни джинси. Ноктите й бяха дълги и яркочервени. Тя се обърна, за да разбере какво искаме, и аз се изненадах от твърдостта, изписана на лицето й. Изглеждаше като че ли е пропуснала велосипедите с помощни колела, а се е качила направо на „Харли Дейвидсън“.
— Елън Джордан? — запита Аби.
Продавачката погледна учудено, а после тревожно.
— Да. Кой пита?
— Аби Търнбул. — Аби делово подаде ръка, която Елън Джордан стисна отпуснато. — От Вашингтон — добави Аби. — От „Поуст“.
— Какъв пост?
— „Вашингтон Поуст“ — обясни Аби.
— О — погледна отегчено продавачката. — Имаме го вече. Ей там — посочи тя към понамалялата купчина до вратата.
Последва неловко мълчание.
— Аз съм репортер от „Поуст“ — обясни Аби.
Очите на Елън заблестяха.
— Без майтап?
— Без майтап. Бих искала да ви задам няколко въпроса.
— Имате предвид за някаква история?
— Да. Пиша материал, Елън. И наистина се нуждая от помощта ви.
— Какво искате да знаете?
Момичето се облегна на щанда. Сериозното изражение на лицето му отразяваше внезапно възникналото чувство за собствена значимост.
— Става дума за двойката, която се е отбила тук в петък вечерта, преди една седмица. Дошли са малко след девет часа, купили са шест пепсита и още няколко дреболии.
— А, изчезналите — каза тя оживено. — Знаете ли, не трябваше да ги насочвам към онова място за отдих. Но едно от първите неща, които ни казват, когато ни назначават тук, е, че никой няма право да използва тоалетната. Лично аз не бих имала нищо против, особено когато дойдоха момичето и момчето. Имам предвид — почувствах съжаление към нея, разбирах я.
— Сигурна съм, че е така — съчувствено каза Аби.
— Беше доста неудобно — продължи Елън. — Тя купи кутията с тампони и попита дали може да използва тоалетната, а приятелят й през цялото време стоеше до нея. Ох, иска ми се да бях й позволила.
— Откъде знаете, че това е бил приятелят й? — запита Аби.
За момент Елън изглеждаше объркана.
— Ами просто така предположих. Влязоха тук заедно и изглеждаше, че доста си падат един по друг. Знаете как се държат хората. Можете да си съставите мнение, ако им обърнете внимание. Аз стоя съвсем сама тук с часове и вече наистина мога да кажа нещо за хората. Например женените двойки. Идват тук често, тръгнали на път, децата чакат в колата. Та влизат те тук и аз веднага разбирам, че са уморени и не се разбират много добре. Но двамата, от които се интересувате, бяха адски нежни помежду си.
— Казаха ли ви друго, освен това, че им се налага да намерят тоалетна?
— Поговорихме си малко, докато им приготвях сметката — отговори Елън. — Нищо особено. Аз казах обикновеното: „Чудесна нощ за пътуване“ и „Накъде пътувате“.