— Не — отговори тя категорично. — Не видях колата му. Сигурно е паркирал някъде встрани.
— Казахте ли на полицаите всичко това, когато дойдоха, за да говорят с вас, Елън?
— Да. — Тя погледна към паркинга, където тъкмо спираше някаква кола. — Казах им почти всичко, което и на вас. С изключение на някои неща, за които тогава не можах да се сетя.
Влязоха двама тийнейджъри и се упътиха бързо към електронните игри. Елън отново насочи вниманието си към нас. Усещах, че нямаше какво повече да ни каже и започваше да се чуди дали не е говорила прекалено много.
Очевидно Аби усети същото.
— Благодаря ви, Елън — каза тя и се отдръпна от щанда. — Материалът ще излезе в събота или неделя. Прочети го.
Излязохме навън.
— Време е да изчезваме оттук, преди да се развика, че не желае думите й да се публикуват.
— Съмнявам се, че дори знае какво точно означава това — отговорих.
— Учудва ме това — каза Аби, — че ченгетата не са й наредили да си държи устата затворена.
— Може и да са й наредили, но да не е устояла на изкушението да види името си напечатано.
Мястото за отдих на И-64, накъдето продавачката бе насочила Дебора и Фред, изглеждаше съвсем пусто, когато спряхме там.
Аби паркира отпред, близо до автоматите за вестници и няколко минути стояхме в мълчание. Малкото дръвче пред нас изглеждаше сребърно на светлината на фаровете, а лампите приличаха на бели петна в мъглата. Не можех да си представя да сляза от колата си и да използвам тоалетната, ако съм сама.
— Зловещо — измърмори Аби под носа си. — Господи. Чудя се дали винаги във вторник вечер е толкова безлюдно, или новините са пропъдили хората.
— Вероятно и двете — отговорих. — Но съм сигурна, че не е било толкова пусто в петък вечер, когато Дебора и Фред са спрели тук.
— Може да са паркирали точно на мястото, където стоим — замисли се Аби. — Сигурно е имало хора навсякъде, тъй като тогава започваха празниците за Деня на труда. Ако тук са срещнали престъпника, той трябва да е доста дръзко копеле.
— Ако е имало много хора — казах аз, — трябва да са били и с много коли.
— Което означава? — запита тя и запали цигара.
— Ако предположим, че Дебора и Фред са срещнали някого тук и по някаква причина са го поканили в джипа, какво е станало с колата му? Да не е пристигнал тук пеша?
— Не е твърде вероятно — отговори Аби.
— А ако е шофирал — продължих аз — и е оставил колата си, паркирана тук, това само му е пречило, освен ако не е имало голямо движение.
— Разбирам накъде биеш. Ако неговата кола е била единствената на паркинга и е останала тук до късно през нощта, е съществувал риск да я види някой патрул и да я провери.
— Това е доста голям риск, ако в момента извършваш престъпление — добавих.
Аби се замисли за минута.
— Знаеш ли, притеснява ме това, че целият сценарий като че ли разчита на случайността, но всъщност не е така. Спирането на Дебора и Фред на мястото за отдих е било случайност. Ако са срещнали някого тук или дори в „Седем-единайсет“, като онзи с кафето, това също изглежда случайно. Но има и предумисъл. Ако някой ги е отвлякъл, изглежда, той е знаел какво върши.
Не отговорих. Помислих си за казаното от Уесли. Политическа връзка. Или убиец, който е имал и неуспешни опити. Ако предположим, че самите те не са решили да изчезнат, то не виждах как развръзката може да е друга, освен трагична.
Аби подкара колата. Тя проговори чак когато стигнахме до магистралата:
— Мислиш, че са мъртви, нали?
— Ще ме цитираш ли?
— Не, Кей. Няма да те цитирам. Искаш ли да знаеш истината? Точно сега въобще не ми пука за тази история. Просто искам да знам какво, по дяволите, става.
— Защото си разтревожена за себе си.
— Ти не би ли се тревожила?
— Да. Ако смятах, че телефоните ми се подслушват и ме следят, щях наистина да се тревожа, Аби. А като говорим за тревоги — доста късно е вече. Изтощена си. Абсурдно е да караш обратно до Вашингтон тази вечер.
Тя ме изгледа.
— Имам достатъчно място. Можеш да тръгнеш утре рано сутринта.
— Само ако имаш излишна четка за зъби, нощница и нямаш нищо против да ограбя бара ти.
Облегнах се назад, затворих очи и промърморих:
— Щом искаш — можеш да се напиеш. Всъщност аз сигурно ще се присъединя към теб.
Влязохме в къщата ми към дванайсет. Телефонът иззвъня и аз го вдигнах, преди да се включи секретарят.