— Кей?
В началото не познах гласа му, защото не го очаквах. После сърцето ми се разтуптя.
— Здравей, Марк — казах.
— Съжалявам, че звъня толкова късно…
Не можах да прикрия напрежението в гласа си, когато го прекъснах:
— Имам компания. Сигурно си спомняш, че съм ти споменавала приятелката ми Аби Търнбул, която работи в „Поуст“? Тя е при мен за тази нощ. Бъбрим си и си прекарваме чудесно.
Марк не отговори. След кратка пауза той каза:
— Май ще е по-добре да ми се обадиш, когато можеш.
Затворих.
Аби ме гледаше втренчено, изненадана от очевидното ми страдание.
— Кой, за бога, беше това, Кей?
През първия си месец в Джорджтаун бях толкова съкрушена от адвокатското училище и чувството за алиенация, че поддържах солидна дистанция от другите. Бях вече доктор по медицина, италианка от средната класа от Маями, със съвсем скромни претенции към прекрасните неща в живота. Изведнъж се озовах между умните и красивите и макар да не се срамувам от потеклото си, се чувствах на по-ниско социално стъпало.
Марк Джеймс бе един от привилегированите. Висок, с великолепна фигура, уверен в себе си и доста резервиран. Харесвах го дълго преди да науча името му. За първи път се срещнахме в библиотеката между слабо осветените рафтове с книги. Никога няма да забравя впечатляващите му зелени очи, приковани в мен, докато оживено обсъждахме някакво дело, което вече не си спомням. Приключихме разговора си на кафе в един бар. Говорихме си до късно през нощта. След това се виждахме почти всеки ден.
Струваше ми се, че в продължение на година почти не сме спали, тъй като дори когато спяхме заедно, любенето не ни оставяше много часове за сън. Независимо колко време прекарвахме заедно, то никога не ни стигаше и глупашки — типично за мен — бях убедена, че ще бъдем заедно завинаги. Отказвах да приема сериозно разочарованието, което се настани във връзката ни през втората година. Завърших с годежен пръстен, подарен от друг човек. Бях успяла да се убедя, че съм превъзмогнала чувствата си към Марк Джеймс, докато той мистериозно не се появи преди известно време.
— Тони май беше сигурно пристанище — реши Аби, говорейки за бившия ми съпруг, докато си пиехме коняка в кухнята.
— Тони беше практичен — отговорих. — Или поне отначало изглеждаше.
— Може би така е по-разумно. И аз съм го правила преди в жалкия си любовен живот. — Тя взе чашата си. — Изкарвах по някоя страстна връзка, бог знае, че не са били много и не са продължавали дълго. И когато всичко приключи, аз съм като ранен войник, който куца към дома си. Оказвам се в прегръдките на някой тип, с чара на мекотело, който обещава да се грижи за мен.
— Такава е приказката.
— Точно като при братя Грим — добави Аби горчиво. — Казват, че ще се грижат за теб, но всъщност те искат, за да им приготвяш вечерята и да им переш гащите.
— Току-що описа Тони подробно — казах.
— Какво стана с него?
— Не съм говорила с него от доста години.
— Хората поне трябва да си останат приятели.
— Той не искаше да бъдем приятели.
— Още ли мислиш за него?
— Не можеш да живееш с някого шест години и да не помислиш за него. Това не означава, че искам да съм с Тони. Но част от мен винаги ще държи на него и ще се надява той да е добре.
— Беше ли влюбена в него, когато се оженихте?
— Така мислех.
— Може и така да е — каза Аби. — Но ми се струва, че никога не си спирала да обичаш Марк.
Напълних отново чашите. И двете щяхме да се чувстваме ужасно на сутринта.
— Струва ми се направо невероятно, че сте се събрали след толкова много години — продължи тя. — И независимо какво се е случило, сигурна съм, че и Марк никога не е спирал да те обича.
Когато Марк се върна в живота ми, изглеждаше, че сме живели в различни страни по време на раздялата си и говорим на различни езици. Можехме да се разберем само на тъмно. Той ми каза, че е бил женен и съпругата му е починала при катастрофа. По-късно разбрах, че е зарязал адвокатската си практика и е постъпил във ФБР. Докато бяхме заедно, всичко изглеждаше великолепно — най-чудесните дни от първата ни година в Джорджтаун насам. Разбира се, не продължи дълго. Историята има гнусния навик да се повтаря.
— Струва ми се, не е негова вината, че са го прехвърлили в Денвър — каза Аби.
— Той си направи избора — отговорих. — Аз също.
— Не си искала да отидеш с него?
— Аз съм причината той да поеме тази задача, Аби. Искаше да се разделим.