— И затова е заминал за другия край на страната? Това ми се вижда прекалено.
— Когато хората са ядосани, действията им могат да бъдат крайни. Могат да допуснат солидни грешки.
— Вероятно той е и доста упорит, за да признае, че е направил грешка — каза тя.
— Упорит е. И аз съм упорита. Никой от нас не би спечелил награда за способностите си да направи компромис. Всеки от нас има кариера. Той беше в Куантико, а аз — тук, а това бързо ни измори. Аз нямах намерение да напусна Ричмънд, а той не възнамеряваше да се премести в Ричмънд. После той започна да се замисля дали да не се върне на улицата, да се прехвърли в друг офис или да заеме пост в Управлението във Вашингтон. Така вървяха нещата, докато накрая не правехме нищо друго, освен да се караме.
Замълчах и се опитах да намеря обяснение на нещо, което никога не би могло да бъде изяснено.
— Може просто да съм прекалено привързана към начина си на живот.
— Не можеш да си с някого и да продължиш да живееш, както досега, Кей.
Колко ли пъти с Марк си бяхме повтаряли точно това? Стигна се дотам, че рядко си казвахме нещо ново.
— Дали запазването на автономията ти си заслужава цената, която плащаш, или по-скоро — и двамата плащате?
Имаше дни, когато и аз не бях сигурна в това, но не го казах на Аби.
Тя запали цигара и взе бутилката коняк.
— Не сте ли опитвали да посетите брачен консултант?
— Не.
Това не отговаряше изцяло на истината. Ние с Марк не бяхме ходили на консултации, но аз отидох сама. Всъщност все още посещавах психиатър, макар и не твърде често.
— Той познава ли Бентън Уесли? — запита Аби.
— Естествено. Бентън е обучавал Марк в академията много преди аз да дойда във Вирджиния — отговорих. — Те са много добри приятели.
— Върху какво работи Марк в Денвър?
— Нямам представа. Някаква специална задача.
— Той знае ли за тукашните случаи? За изчезналите двойки?
— Сигурно — отговорих и замислено добавих: — Защо?
— Не знам. Но внимавай какво казваш на Марк.
— Тази вечер се обажда за първи път от месеци насам. Ясно е, че му казвам много малко неща.
Тя стана и я заведох до стаята й. Дадох й нощница и й показах банята. Тя продължаваше да говори. Явно конякът й беше подействал здраво.
— Той ще се обади отново. Или ти ще му се обадиш. Затова внимавай.
— Не възнамерявам да му се обаждам — казах.
— Значи и ти си същата като него — ядоса се Аби. — И двамата сте твърдоглави и непрощаващи. Това е изводът ми от тази ситуация, независимо дали ти харесва или не.
— Трябва да съм в офиса в осем часа — прекъснах я. — Ще те събудя в седем.
Тя ме прегърна за лека нощ и ме целуна по бузата.
През следващия уикенд станах рано, излязох и купих „Поуст“, но не можах да намеря материала на Аби. Не излезе и през следващата седмица и дори по-следващата и това ми се стори странно. Добре ли беше Аби? Защо не бях чула и дума от нея, откак си замина от Ричмънд?
В края на октомври се обадих в „Поуст“.
— Съжалявам — каза един мъж, който звучеше нервно. — Аби е в отпуск. Няма да се върне до август.
— В града ли е? — запитах объркано.
— Нямам представа.
Затворих телефона, прерових си тефтера и намерих домашния й телефон. Отговори ми телефонен секретар. Аби не отвърна на обаждането ми, нито пък на някое от другите, които направих през следващите няколко седмици. Чак малко след Коледа започнах да осъзнавам за какво ставаше дума. В понеделник, на шести януари, се прибрах у дома и намерих едно писмо в пощенската си кутия. Нямаше адрес на подателя, но не можех да сбъркам почерка. Отворих плика и открих лист жълта хартия, на който беше надраскано: „За теб. Марк“. Към него беше прикрепена къса статия от последното издание на „Ню Йорк Таймс“. Изумено прочетох, че Аби Търнбул е подписала договор за написването на книга за изчезването на Дебора Харви и Фред Чейни и ужасяващите сходства между техния случай и тези на другите четири двойки от Вирджиния, изчезнали и впоследствие открити мъртви.
Аби ме бе предупредила за Марк, сега той ме предупреждаваше за нея. Или ми изпращаше статията по друга причина?
Седях дълго в кухнята и се изкушавах да оставя възмутено послание на телефонния секретар на Аби или да се обадя на Марк. Най-после реших да се обадя на Ана — психиатърката ми.
— Чувстваш се предадена? — запита тя, когато се чухме по телефона.