— Меко казано е, Ана.
— Знаела си, че Аби пише история за вестника. Толкова по-лошо ли е писането на книга?
— Тя не ми каза, че пише книга — отговорих.
— Чувството ти, че си предадена, не означава, че това е истина — каза Ана. — В момента възприемаш нещата така, Кей. Но ще трябва да почакаш и да видиш. Колкото до това, защо Марк ти е изпратил статията, тук също ще е по-разумно да изчакаш и да разбереш. Вероятно това е начинът му да се опита да те достигне.
— Чудя се дали да не се консултирам с адвокат — казах. — Да видя може ли да се направи нещо, за да се предпазя. Нямам идея какво може да се появи в книгата на Аби.
— Смятам, че е по-добре да приемеш думите й за верни — посъветва ме Ана. — Тя ти е казала, че няма да те цитира, нали? Някога преди лъгала ли те е?
— Не.
— В такъв случай ти предлагам да й дадеш възможност. Дай й шанс да ти обясни. Освен това — добави Ана — не съм сигурна каква книга би написала Аби. Засега няма арести, няма категорично мнение за случилото се с изчезналата двойка. Първо трябва да се появят, нали?
Припомних си горчивата ирония на тази забележка две седмици по-късно, на двадесети януари, когато се намирах в управлението, за да разбера какво е станало с една декларация, която оторизираше Бюрото за криминални изследвания да създаде информационна банка за ДНК.
Връщах се от снекбара с чаша кафе в ръка, когато видях Пат Харви, елегантна в морскосиния си кашмирен костюм и с черно дипломатическо куфарче в ръка. Тя говореше с няколко от делегатите в коридора. Видя ме, извини се и се запъти към мен.
— Доктор Скарпета — каза тя и протегна ръка.
Изглеждаше доволна от срещата ни, но изморена и отчаяна.
Зачудих се защо не е във Вашингтон. Тя отговори на незададения ми въпрос:
— Поискаха да подкрепя сенатската декларация — каза тя и се усмихна нервно. — Предполагам, двете с вас сме тук днес по една и съща причина.
— Благодаря ви. Ние се нуждаем от цялата подкрепа, която можем да получим.
— Струва ми се, че не трябва да се тревожите — отговори тя.
Вероятно беше права. Показанията на националния директор на наркополицията и предизвиканият от тях шум щяха да окажат солиден натиск на комисията от Министерството на правосъдието.
Последва неловко мълчание, по време на което и двете разглеждахме околните, аз я запитах кротко:
— Как сте?
За секунда очите й се изпълниха със сълзи. После тя ми отправи нервна усмивка и се загледа в другия край на коридора.
— Надявам се, че ще ме извините. Видях един човек, с когото трябва да говоря.
Пат Харви едва се бе отдалечила, когато пейджърът ми иззвъня. След минута бях на телефона.
— Марино е на път — обясни секретарката ми.
— Аз също — казах. — Приготви ми апаратурата, Роуз. Увери се, че всичко е в ред. Светкавица, камера, батерии, ръкавици.
— Добре.
Проклинайки високите си токове и дъжда, забързах надолу по стълбите към улица „Губернатор“. Вятърът обръщаше чадъра ми. Представих си очите на Пат Харви в мига, в който разкриха болката й. Слава богу, тя не стоеше до мен, когато пейджърът ми злокобно ме бе призовал на работа.
5.
Миризмата се усещаше отдалеч. Тежки капки дъжд удряха по изгнилите листа, небето бе мрачно като на разсъмване, тук-там в мъглата се виждаха оголените зимни дървета.
— Господи — измърмори Марино, настъпвайки един клон. — Сигурно отдавна са тук. Няма друга миризма като тази. Винаги ми напомня за мариновани раци.
— Става и по-лошо — обеща Джей Моръл, който ни водеше.
Краката ни потъваха в черна кал, а всеки път, когато Марино се блъснеше в някое дърво, получавах леден душ. За щастие държах дебело палто с качулка и солидни гумени ботуши в багажника на служебната си кола точно за случаи като този. Не успях да си намеря само дебелите кожени ръкавици, а беше невъзможно да вървиш през гората и да пазиш очите си от клоните, ако си с ръце в джобовете.
Казаха ми, че труповете били два, вероятно мъж и жена. Намирали се на по-малко от седем километра от мястото за отдих, където миналата есен открихме джипа на Дебора Харви.
Не си сигурна, че са те, си казвах при всяка стъпка. Но когато достигнахме местопрестъплението, сърцето ми се сви. Бентън Уесли говореше с един офицер, който работеше с детектор за метали, а никой нямаше да повика Бентън тук, ако полицаите не бяха абсолютно сигурни. Той стоеше изправен и излъчваше спокойната увереност на ръководител. Не изглеждаше притеснен от времето или вонята на разлагаща се човешка плът. Не се оглеждаше наоколо, попивайки подробностите, както правехме ние с Марино, и аз знаех защо. Уесли вече бе разгледал всичко. Дошъл е тук дълго преди да ме повикат.