— Открихте ли още нещо по време на разследването, което би могло да ни помогне, при положение че това наистина са Дебора Харви и Фред Чейни? — попитах, защото не се бях виждала и говорила с Моръл от деня, когато намерихме джипа на Дебора.
— Нищо, освен възможна връзка с наркотици — отговори той. — Казаха ни, че съквартирантът на Чейни в Каролина бил пристрастен към кокаин. Може и Чейни да се е забавлявал от време на време с кокаин. Това е една от възможностите, които трябва да вземем предвид, защото той и момичето на Харви може да са се срещнали с някой търговец на наркотици и да са дошли тук заедно с него.
Това не звучеше особено вероятно.
— Защо Чейни ще остави джипа на мястото за отдих и ще тръгне нанякъде с търговец на наркотици, та дори и ще вземе Дебора със себе си? — запитах. — Защо просто да не си купи дрогата на мястото за отдих и да си тръгне по пътя?
— Може да са дошли тук, за да се забавляват.
— Кой нормален човек ще дойде тук по тъмно, за да се забавлява или да прави каквото и да било друго? А и къде са им обувките, Моръл? Да не искаш да ми кажеш, че са тръгнали боси през гората?
— Не знаем какво е станало с обувките им — каза той.
— Това е интересно. Досега сме открили пет мъртви двойки и не знаем какво се е случило с обувките им. Не сме намерили нито една обувка, нито един чорап. Не ти ли се вижда странно?
— О, да, мадам. Странно е, разбира се — отговори той, като се свиваше от студа. — Но точно сега трябва да се захвана с този случай, без да се замислям за останалите двойки. Налага ми се да работя с това, което имам. А за момента имам само предположението за възможна връзка с наркотици. Не мога да си позволя да се отвличам заради серийни убийства или заради това коя е майката на Дебора, защото може да сгреша и да пропусна очевидното.
— Аз, разбира се, не бих искала да пропуснете очевидното.
Той замълча.
— Открихте ли някакви наркотици в джипа?
— Не. А и нищо, което да намеква за наркотици. Но все още трябва да пресеем голямо количество листа и почва…
— Времето е отвратително. Не мисля, че е много добра идея да се захващате с почвата.
Прозвучах нетърпелива и раздразнена. Ядосах му се. А и на полицията също. По палтото ми се стичаше вода. Коленете ме боляха. Ръцете и краката ми постепенно ставаха безчувствени. Вонята беше непреодолима, а шумното плющене на дъжда ме нервираше.
— Не сме започнали да копаем или да използваме ситата. Смятах, че това може да почака. Почти нищо не се вижда. Досега сме използвали само металотърсача и очите си.
— Е, колкото повече хора обикалят наоколо, толкова по-голям е рискът някоя следа да бъде заличена. Дребни костици, зъби и други неща могат да бъдат настъпени и да потънат в калта.
Полицаите стояха тук от часове. Вероятно беше дяволски късно да се опитвам да запазя сцената чиста.
— Та искате ли да ги местим днес, или да изчакаме времето да се изясни? — запита той.
При нормални обстоятелства бих изчакала дъждът да спре и стане по-светло. Когато телата са лежали в гората месеци, да ги оставиш покрити с найлони на същото място за още един-два дни, не би променило нищо. Но докато ние с Марино паркирахме на черния път, там вече чакаха няколко телевизионни екипа. Някои от репортерите седяха в колите си, други смело се разхождаха под дъжда и се опитваха да изкопчат някаква информация от полицаите, които стояха на пост. Обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални. Макар да нямах право да нареждам на Моръл какво да прави, според кодекса телата бяха под моята юрисдикция.
— В багажника на колата има носилки и чували за телата — казах и извадих ключовете си. — Помолете някой да ги донесе. Ще преместим труповете и аз ще ги закарам в моргата.
— Разбира се. Ще се погрижа за това.
— Благодаря.
В същия момент Бентън Уесли клекна до мен.
— Как разбра? — попитах.
Въпросът беше двусмислен, но той знаеше какво имам предвид.
— Моръл ме намери в Куантико. Дойдох веднага.
Уесли разгледа телата, ъгловатото му лице изглеждаше почти мършаво в сянката на мократа му качулка.
— Виждаш ли нещо, което може да ни каже какво се е случило?
— Всичко, което мога да ти кажа за момента, е, че по черепите им нямаше фрактури и не са били застреляни в главата.
Той не отговори. Мълчанието му засили нервността ми. Започнах да разгъвам чаршафите. Марино приближи към нас с ръце, пъхнати в джобовете на палтото му и свити рамене, за да се предпази от студа и дъжда.