Извадих ключа и отворих стоманената врата на хладилника, после отидох да се погрижа за регистрирането на телата и етикетите им. Прехвърлихме труповете в един двоен шкаф и ги оставихме сами за през нощта.
— Имаш ли нещо против утре да се отбия да видя дали си научила нещо за тези двамата? — запита Марино.
— Добре.
— Те са — каза той. — Трябва да са те.
— Страхувам се, че е така, Марино. Какво стана с Уесли?
— На път е към Куантико, където може да качи елегантните си обувки на бюрото и да получи резултатите по телефона.
— Мислех, че сте приятели — казах разтревожено.
— Да, ама животът е странно нещо, док. Същото става и когато отивам на риба. Прогнозите предричат ясно и хубаво време, а в момента, когато се кача в лодката, започва шибан дъжд.
— Вечерна смяна ли си по време на уикенда?
— Не, доколкото знам.
— Какво ще кажеш да дойдеш в неделя на вечеря? Към шест, шест и половина?
— Да, сигурно ще успея — каза той и отмести погледа си, но не и преди да уловя болката в очите му.
Бях чула, че жена му се преместила в Ню Джърси преди Деня на благодарността, за да се грижи за умиращата си майка. Оттогава няколко пъти бях вечеряла с Марино, но той не желаеше да говори за личния си живот.
Влязох в залата за аутопсии и се отправих към съблекалнята, където държа личните си вещи и чифт дрехи, които обличам при нужда. Бях мръсна, вонята от труповете — прилепнала към дрехите, кожата и косата ми. Напъхах дрехите, с които бях на местопрестъплението, в найлонов чувал за боклук и залепих на него бележка до чистача на моргата. Молех го да занесе дрехите ми на химическо чистене утре сутрин, колкото се може по-рано. После влязох под душа, където останах доста дълго време.
Един от многото съвети на Ана след преместването на Марк в Денвър, бе да направя усилие да поправя щетите, които редовно нанасях върху фигурата си.
— Гимнастика — произнесе тя ужасяващата дума. — Ендорфините успокояват депресията. Ще се храниш по-добре, ще спиш по-добре и ще се чувстваш по-добре. Смятам, че няма да е лошо да се захванеш отново с тениса.
Послушах я и това се оказа унизително преживяване. Не бях докосвала ракета от юношеските си години и макар бекхендът ми никога да не е бил особено добър, сега вече никакъв го нямаше. Взимах уроци веднъж седмично, вечер, когато почти не съществуваше вероятност да бъда подложена на любопитните погледи на хората, които си пиеха коктейлите на терасата на „Уестууд тенис клуб“.
Напуснах офиса и времето едва ми стигна да се добера до клуба, да препусна до съблекалнята и да облека екипа за тенис. Грабнах ракетата от шкафчето си и изхвърчах на корта. Дори ми останаха две свободни минути, през които започнах загрявката си с разтегателни упражнения и смело се опитвах да докосна пръстите на краката си. Кръвта ми се раздвижи мързеливо.
Треньорът ми, Тед, се появи иззад зелената завеса. Носеше две кошници с топки.
— Чух новините и реших, че няма да се видим тази вечер — каза той, остави кошниците и свали якето си.
През цялата година Тед беше с великолепен тен и представляваше доста приятна и жизнерадостна гледка. Обикновено ме поздравяваше с весела усмивка и намигване, но тази вечер изглеждаше потиснат.
— Малкият ми брат познаваше Фред Чейни. Аз също го познавах, макар и не така добре.
Тед се загледа в хората, които играеха на съседния корт, и каза:
— Фред беше един от най-готините типове, които познавам. И не го казвам само защото е… Брат ми наистина е разстроен от тази история.
Той се наведе и взе няколко топки.
— Честно казано, притеснява ме и това, че вестниците говорят само за приятелката му. Като че ли само дъщерята на Пат Харви е изчезнала. Не искам да кажа, че момичето не беше чудесно, а и случилото се с нея не е по-малко ужасно от съдбата на Фред. — Той замълча за момент. — Е, смятам, знаеш какво имам предвид.
— Знам — отговорих. — Другата страна на въпроса е, че семейството на Дебора Харви е подложено на непрестанен оглед и никога няма да им позволят да тъгуват в усамотение, защото Пат Харви е майка на Дебора. Несправедливо и трагично е, откъдето и да го погледнеш.