Тед се замисли за това и ме погледна в очите.
— Знаеш ли, не съм мислил по този начин досега. Но си права. Не смятам, че е много забавно да си известен. А и не мисля, че ми плащаш на час, за да стоим тук и да си говорим. Върху какво искаш да поработим тази вечер?
— Странични удари. Искам да ме накараш да тичам от единия до другия край на корта, за да си припомня колко силно мразя пушенето.
— От мен вече няма да чуеш лекции по този въпрос.
Той се премести към центъра на мрежата. Аз се отдръпнах назад. Първият ми удар нямаше да е и наполовина толкова лош, ако играехме на двойки. Физическата болка е добро отвличане на вниманието и успях да освободя мислите си от неприятностите на изминалия ден. Уви, те бързо ми бяха припомнени, когато се прибрах вкъщи и свалих мокрите си дрехи.
Пат Харви беше почти изпаднала в истерия.
— Телата, които са намерили днес. Трябва да знам.
— Още не са идентифицирани, а и аз не съм ги прегледала — отговорих, като седнах на леглото и сритах маратонките си.
— Мъж и жена. Така чух.
— Така изглежда засега. Да.
— Моля ви, кажете ми има ли някаква възможност да не са те — каза тя.
Поколебах се.
— О, господи — прошепна Пат Харви.
— Госпожо Харви, не мога да потвърдя…
Тя ме прекъсна с треперещ глас:
— Полицаите ми казаха, че са намерили портмонето на Деби и шофьорската й книжка.
Моръл, помислих си. Малоумното копеле. После проговорих:
— Не можем да направим идентификация само по личните вещи.
— Тя е моя дъщеря!
Сега щяха да последват заплахи и простотии. И преди ги бях чувала от другите родители, които при нормални обстоятелства изглеждаха кротки като неделно училище. Реших да дам възможност на Пат Харви да се захване с нещо конструктивно.
— Труповете още не са идентифицирани — повторих.
— Искам да я видя.
Никога, помислих си.
— Телата не могат да бъдат идентифицирани чрез оглед — казах. — Останали са почти само скелетите.
Тя се задъха.
— Ако ни помогнете, можем да направим идентификацията утре, иначе ще отнеме няколко дни.
— Какво искате да направя? — запита тя тревожно.
— Имам нужда от рентгенови снимки, картони от зъболекаря, всичко, свързано с медицинската история на Дебора, което можете да ми осигурите.
Мълчание.
— Смятате ли, че ще можете да ми ги доставите?
— Разбира се — отговори тя. — Веднага ще се погрижа за това.
Помислих си, че тя ще подсигури медицинските картони на дъщеря си още преди разсъмване, дори ако за тази цел се наложи да събуди половината лекари в Ричмънд.
На следващия ден, следобед, свалях найлоновата покривка от служебния ни скелет, когато чух Марино в коридора.
— Тук съм — казах високо.
Той влезе в стаята за конференции и погледна с безизразно лице към скелета, чиито кости бяха свързани с жици, а куката на върха на черепа му го придържаше към стойката. Беше малко по-висок от мен, а стъпалата му се люлееха над дървената основа с колелца.
Вдигнах документацията си от масата и казах:
— Какво ще кажеш да го бутнеш по-насам?
— Да не смяташ да заведеш Слабия на разходка?
— Той отива долу, а пък името му е Хариш — отговорих.
Костите и малките колелца потропваха леко, докато Марино и ухиленият му спътник ме следваха към асансьора и привличаха развеселените погледи на някои от колегите ми. Не извеждахме Хариш често и като правило, когато го отвеждахме от ъгъла му, похитителите му невинаги имаха сериозни намерения. Миналия юни, на рождения си ден, влязох рано сутринта в офиса си и го заварих седнал на стола ми, облечен в бяла престилка, с очила и цигара между зъбите му. Един от претрупаните с работа криминолози от горния етаж минал покрай кабинета ми и поздравил учтиво скелета, без да забележи нещо странно. Поне така ми казаха.
— Не искаш да ми кажеш, че той ти говори нещо, докато работиш, нали? — каза Марино, докато вратата на асансьора се затваряше.
— Говори, но по свой собствен начин — отвърнах. — Смятам, че когато ми е подръка, е много по-полезен от помощните диаграми.
— Каква е историята с името му?
— Бил е купен преди години, когато тук е работил един патолог индиец на име Хариш. Скелетът също е на индиец. Мъж, около четиридесетте или малко по-стар.