— Странно — каза Марино. — Още не си преглеждала Чейни, нали?
— Минах го през рентген. Няма куршуми. Но още не съм го преглеждала.
— Странно — каза той отново. — Не си пасва. Имам предвид това, че са я застреляли в гърба. Не пасва на другите случаи.
— Не — съгласих се. — Не пасва.
— Значи това я е убило?
— Не знам.
— Какво искаш да кажеш с това „не знам“? — погледна ме той.
— Това нараняване не води веднага до смърт, Марино. Тъй като куршумът не е преминал направо, той не е засегнал аортата. Ако беше станало така, кръвта й щеше да изтече за минути и тя да умре. Важното е, че куршумът е засегнал гръбначния й стълб и мигновено я е парализирал от кръста надолу. И, разбира се, кръвоносните съдове са били засегнати. Тя е кървяла.
— Колко време е можела да оцелее?
— Часове.
— Има ли вероятност да е била изнасилена?
— Бикините и сутиенът й бяха на място — отговорих. — Но, естествено, това не означава, че не е била изнасилена. Може да й е позволил да си облече дрехите по-късно, ако предположим, че е била изнасилена преди изстрела.
— Защо да си дава труда?
— Ако си изнасилен — казах — и нападателят ти каже да си облечеш дрехите, ти решаваш, че ще останеш жив. Подобна надежда му помага да те контролира, да те кара да вършиш всичко, което ти е казал, защото, ако започнеш да се бориш с него, той може да си промени решението.
— Не ми изглежда така — замисли се Марино намръщено. — Просто не мисля, че е станало по този начин, док.
— Това е само сценарий. Не знам какво е станало. Единственото, което мога да ти кажа, е, че дрехите й не бяха разкъсани, разрязвани или дори незакопчани. Що се отнася до семенна течност, след толкова месеци в гората, направо забрави.
Подадох му листата и молива и добавих:
— Щом така или иначе си наоколо, можеш да пишеш вместо мен.
— Възнамеряваш ли да кажеш на Бентън за това? — запита той.
— За момента не.
— А на Моръл?
— Разбира се, ще му кажа, че е била застреляна — отговорих. — Ако става дума за автоматично или полуавтоматично оръжие, гилзите може още да са на местопрестъплението. Решат ли ченгетата да разгласят новините — това си е тяхна работа. Но от мен няма да излезе нищо.
— А какво ще кажеш на госпожа Харви?
— Тя и съпругът й знаят, че дъщеря им и Фред са били положително идентифицирани. Обадих се на семействата Харви и Чейни веднага щом се уверих в това. Но няма да давам допълнителна информация, докато не приключа с прегледите.
Ребрата лекичко се удряха едно в друго, докато разделях десните от левите.
— Дванайсет от всяка страна — започнах да диктувам. — Противно на легендата, жените нямат едно ребро в повече от мъжете.
— К’во? — Марино вдигна озадачен поглед от листата.
— Никога ли не си чел Библията?
Той объркано се втренчи в ребрата, които бях подредила от двете страни на гръбначния стълб.
— Няма значение — казах.
После се захванах с костите на китката, приличащи на малките камъчета, които можете да видите по дъното на някое поточе или да изкопаете в градината си. Трудно е да отделиш левите от десните и точно тук ми помагаше служебният скелет. Приближих го към себе си, поставих костеливите му ръце на края на масата и започнах да сравнявам. Повторих същия метод при костите на пръстите.
— Изглежда, че й липсват единайсет кости от дясната ръка и седемнайсет от лявата — съобщих.
Марино записа думите ми.
— От колко общо?
— Ръката има двайсет и седем кости — отговорих, без да спра работата си. — Това осигурява невероятната гъвкавост, която ни позволява да рисуваме, да свирим на цигулка, да се обичаме чрез докосване.
А също така и да се защитаваме.
Чак късно следобед се усетих, че Дебора Харви се е опитвала да се защити от нападателя си, който е бил въоръжен и с друго, освен пистолета. Навън бе станало доста по-топло, времето се бе прояснило, а цял ден полицаите бяха преглеждали почвата. Към четири следобед Моръл се отби в офиса ми, за да донесе известно количество дребни кости, намерени в гората. Пет от тях принадлежаха на Дебора, и на втората фаланга на показалеца й — най-дългата костица на пръста — открих разрез, дълъг един сантиметър.