— Това е лудост.
— Точно така. А ако нямаш нищо против, док, ще ти дам един малък съвет. Помисли си дали да не звъннеш на Бентън до утре сутринта.
— Защо?
— Не искам да се накиснеш в неприятности, затова.
— За какво говориш, Марино? — запитах, докато свалях хирургическите ръкавици.
— Колкото повече избягваш хората в момента, толкова повече масло наливаш в огъня. Според Бентън госпожа Харви е убедена, че нещо се покрива и всички ние сме замесени в това.
Не отговорих и Марино запита:
— Слушаш ли ме?
— Да. Чух всяка една от думите ти.
Той вдигна кашона.
— Направо не мога да си представя, че има двама души тук — зачуди се той.
Наистина беше невероятно. Кашонът не бе много по-голям от микровълнова печка и тежеше пет-шест килограма. Докато Марино го поставяше в багажника на служебната ми кола, аз измърморих под носа си:
— Благодаря ти за всичко.
— К’во?
Знаех, че ме е чул, но искаше да го кажа отново.
— Оценявам загрижеността ти, Марино. Наистина. И ужасно съжалявам за вечерята. Понякога страхотно се излагам.
Валеше силен сняг, а както винаги той не носеше шапка. Запалих двигателя и пуснах отоплението с пълна сила. Погледнах към Марино и си помислих колко е странен фактът, че около него се чувствам толкова спокойна. Понякога ме дразнеше повече от всеки друг, когото познавам, но не можех да си представя, че можеше и да не е наоколо.
Той затвори вратата ми и каза:
— Да, и сега си ми длъжник.
— Semifreddo di cioccolato.
— Обичам да ми говориш мръсотии.
— Това е десерт. Специалитетът ми, кретен такъв. Шоколадов мус с дамски пръсти (бишкоти).
— Дамски пръсти! — Той се втренчи към моргата, преструвайки се на ужасен.
Струваше ми се, че никога няма да стигна до вкъщи. Хлъзгах се по покритите със сняг пътища, концентрирайки се толкова усилено, че главата ми се цепеше от болка, докато най-после се добрах до кухнята и си сипах едно питие. Седнах до масата, запалих цигара и се обадих на Бентън Уесли.
— Какво откри? — попита той веднага.
— Дебора Харви е била застреляна в гърба.
— Моръл ми съобщи. Каза ми, че куршумът бил необичаен. Деветмилиметров, „Хидра-шок“.
— Точно така.
— А приятелят й?
— Не знам какво го е убило. Чакам токсикологичните резултати и имам нужда да си поговоря с Веси от Смитсъновия институт. Засега задържам и двата случая.
— Добре ще е да ги задържиш колкото се може по-дълго.
— Моля?
— Казах, че искам да задържиш случаите колкото се може по-дълго, Кей. Не искам никой да вижда докладите, дори родителите, особено Пат Харви. Не искам никой да знае, че Дебора е била застреляна…
— Да не искаш да ми кажеш, че семейство Харви не знае за това?
— Когато Моръл ме уведоми, го накарах да обещае, че засега ще покрие информацията. Така че семейство Харви не знае нищо по въпроса. Полицията не им е съобщавала. Знаят само, че дъщеря им и Фред Чейни са мъртви. — Уесли замлъкна, после добави: — Освен ако ти не си давала някаква информация, за която не знам.
— Госпожа Харви се опита да се свърже с мен няколко пъти, но през последните дни почти не съм говорила с никого, камо ли с нея.
— Продължавай по същия начин — каза Уесли твърдо. — Ще те помоля да предаваш информация само на мен.
— Ще настъпи момент, Бентън — казах също така твърдо, — в който ще ми се наложи да съобщя причината за смъртта. Семействата на Дебора и Фред имат законно право да получат тази информация.
— Задържай колкото се може по-дълго.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо?
Мълчание.
— Бентън? — зачудих се дали все още е на телефона.
— Просто не прави нищо, без първо да се посъветваш с мен.
Той отново се поколеба. После добави:
— Предполагам, знаеш за книгата, която Аби Търнбул ще пише…
— Прочетох нещо във вестника по въпроса — отговорих ядосано.
— Обаждала ли ти се е отново? Наскоро?
Отново! Откъде Бентън Уесли знаеше, че Аби е идвала при мен през есента? Дяволите да те вземат, Марк, помислих си. При последното негово обаждане му бях споменала, че Аби е при мен.
— Не съм се чувала с нея — отговорих любезно.
6.
В понеделник сутрин пътят пред къщата ми бе покрит с дебел сняг, небето сиво и заплашващо с настъпването на още по-лошо време. Направих си кафе и се замислих дали е разумно да тръгвам за Вашингтон. Чудейки се дали да променя плановете си, се обадих в щатската полиция и научих, че магистрала И-95 е чиста на север, с по-малко от два сантиметра снежна покривка към Фредериксбърг. Реших, че служебната ми кола няма да успее дори да излезе на улицата и натоварих кашона в мерцедеса.