Завих по магистралата и осъзнах, че ако направя катастрофа или полицията ме спре, няма да ми бъде лесно да обясня защо отивам на север в неофициална кола с човешки скелети в багажника. Понякога не бе достатъчно само да покажа значката на съдебен лекар. Никога няма да забравя пътуването си до Калифорния, когато носех куфарче, пълно с уреди за садомазохизъм. Куфарчето стигна само до рентгена и секунди след това охраната на летището ме поведе на разпит. Независимо от това, което им обяснявах, те сякаш не можеха да разберат, че съм съдебен патолог на път към годишното събрание на Асоциацията на съдебните лекари, където трябваше да изнеса доклад на тема „Автоеротично задушаване“. Белезниците, нашийниците с шипове, кожените ремъци и другите пособия бяха улики от предишни случаи и не ми принадлежаха.
Към десет и половина стигнах до Вашингтон и успях да си намеря място за паркиране на една пряка от авеню „Конститюшън“ и Дванайсета улица. Не бях идвала в Смитсъновия природонаучен музей отпреди няколко години, когато посещавах курс по антропология. Внесох кашона във фоайето, напоено с аромата на орхидеи и оживено от гласовете на туристите. Искаше ми се да мога мързеливо да разглеждам динозаври и диаманти, мумии и мастодонти и да нямам представа за по-отблъскващите съкровища, съхранявани тук.
От пода до тавана, на всеки сантиметър пространство, който туристите не можеха да видят, се издигаха зелени дървени чекмеджета, съдържащи повече от трийсет хиляди човешки скелета. Кости с различни описания пристигаха тук всяка седмица с препоръчана поща за доктор Алекс Веси, за да бъдат прегледани. Някои от останките бяха археологически. Други се оказваха лапи от мечки или бобри, хидроцефални черепи на телета, останки, приличащи на човешки, намерени встрани от някой път или изровени от плугове, за които се е смятало, че може да принадлежат на човек, застигнат от жестока смърт. Други колети наистина съдържаха лоши новини — костите на убити. В добавка към службите си като учен по естествена история и преподавател, доктор Веси работеше за ФБР и помагаше на хора като мен.
След като намръщеният тип от охраната ме провери, аз си закачих пропуска за гости и се отправих към асансьора, който ме заведе до третия етаж. Докато вървях покрай стените с чекмеджета в слабо осветения тесен коридор, звуците от хората на долния етаж, които разглеждаха огромния препариран слон, постепенно се изгубиха. Почувствах клаустрофобия. Спомних си как след осемте часа учебни занятия, прекарани тук вътре, изпитвах отчаяно желание за човешки контакт и как, когато изхвърчах навън, приветствах тълпите по тротоарите и шумът от уличното движение ми носеше облекчение.
Открих доктор Веси там, където го бях видяла за последен път — в лабораторията, натъпкана със стоманени колички, на които лежаха скелети на птици и животни, зъби, челюсти и бедрени кости. Рафтовете бяха отрупани с още повече кости и други жалки човешки останки като черепи и съсухрени лица. Доктор Веси, белокос, с очила, седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Докато чаках да завърши разговора си, отворих кашона и извадих найлоновия плик с костите от лявата ръка на Дебора Харви.
— Дъщерята на Наркоцарицата? — запита той веднага и взе плика от мен.
Въпросът ми се стори странен, но всъщност бе правилно поставен, защото Дебора, уви, беше сведена до любопитен факт за учените, до частица материална улика.
— Да — отговорих.
Докторът извади фалангата от плика и внимателно я заразглежда.
— Мога да ти кажа без съмнение, Кей, че раната не е посмъртна. Макар и някои от старите рани да изглеждат нови, пресните порязвания не могат да изглеждат така. Вътрешността на това срязване е обезцветена по същия начин като останалите костни повърхности. В добавка — извитият ръб на раната говори, че тя не е била нанесена върху мъртва кост. Здравите кости се извиват, мъртвите — не.
— Точно това бе и моето заключение — казах и си придърпах един стол. — Но знаеш, че въпросът ще бъде зададен, Алекс.
— И така трябва да бъде — отговори той, като ме погледна над очилата си. — Няма да повярваш какви неща ни изпращат.
— Струва ми се, че бих повярвала — казах, като си спомних с неудоволствие, че компетентността на някои от съдебните лекари зловещо се различаваше от общоприетата.