— Какво точно става?
Келнерката се върна с поръчката ни. След като си тръгна, Аби каза:
— По-малко от седмица след като бях при теб в Ричмънд, разбиха апартамента ми.
— Ограбиха ли те?
— О, не — смехът й прозвуча кухо. — Почти не. Човекът или хората са били прекалено умни, за да направят такова нещо. Нищо не бе откраднато.
Погледнах я учудено.
— Вкъщи имам компютър, а на хард диска му има файл за тези двойки, за странната им смърт. Водя си бележки от доста дълго време и ги вкарвам в този файл. Програмата за текстообработка, която използвам, прави съхраняване на файла на всеки десет минути. Нагласих я така, за да съм сигурна, че нищо не може да се загуби, ако токът спре. Особено в нашата сграда…
— Аби — прекъснах я, — за какво, по дяволите, говориш?
— Опитвам се да ти кажа, че ако влезеш в някой от файловете на компютъра ми и си там десет минути или повече, не само се получава ново съхранение, но в него се отбелязват и датата и часът. Следваш ли ме?
— Не съм сигурна — протегнах се към кафето си аз.
— Спомняш ли си кога дойдох при теб?
Кимнах.
— Записах си някои неща, докато говорихме с продавачката в „Седем-единайсет“.
— Да, спомням си.
— Говорих и с други хора, включително Пат Харви. Възнамерявах да вкарам бележките от тези разговори в компютъра, когато се прибера вкъщи. Но нещата се объркаха. Ако си спомняш, ние с теб се видяхме във вторник вечер и аз тръгнах обратно насам на следващата сутрин. Е, в същия ден — сряда — говорих с редактора ми към обед и изведнъж той се показа незаинтересован, каза да задържа историята с Харви и Чейни, защото през уикенда вестникът щял да публикува статии за СПИН. Беше доста странно — продължи тя. — Историята Харви-Чейни беше интересна и „Поуст“ наистина бързаше с нея. После се връщам от Ричмънд и изведнъж получавам нова задача.
Аби спря и запали цигара.
— Така се получи, че нямах свободна минута чак до събота. Тогава седнах най-после пред компютъра, изкарах файла и там имаше отбелязани дата и час, които не можех да схвана. Петък, двайсети септември, два и тринайсет следобед — време, когато не съм си била у дома. Файлът е бил отворен, Кей. Някой е проникнал в него. Знам, че не съм аз, защото не бях докосвала компютъра дори веднъж до съботата — двайсет и първи — когато най-после имах свободно време.
— Може часовникът на компютъра ти да не е бил наред…
Тя поклати глава отрицателно.
— Не, проверих го.
— Как може някой да направи това? — попитах. — Как може някой да влезе в апартамента ти, без никой да го види, без ти да разбереш?
— ФБР може.
— Аби — казах раздразнено.
— Има доста неща, които не знаеш.
— Тогава, моля те, въведи ме в тях.
— Защо смяташ, че си взех отпуск от „Поуст“?
— Според „Ню Йорк Таймс“, защото пишеш книга.
— И ти си предположила, че когато те посетих в Ричмънд, вече съм възнамерявала да пиша книгата.
— Това е повече от предположение — отговорих и отново се ядосах.
— Не възнамерявах. Кълна се. — Тя се наклони към мен и добави с глас, треперещ от чувства: — Промениха ми рубриката. Разбираш ли какво означава това?
Останах безмълвна.
— Единственото по-лошо е да те уволнят, но не можеха да го направят. Нямаха причина. Господи, миналата година спечелих журналистическа награда за разследванията си, а сега изведнъж ме карат да се насоча към разни женски статии. Чуваш ли ме? Клюкарски истории. Е, кажи ми, какво мислиш по въпроса?
— Не знам, Аби.
— И аз не знам. — Тя преглътна сълзите си. — Но аз си имам самочувствие. Знам, че става нещо голямо, има история. И я продадох. Това е. Мисли си каквото искаш, но аз се опитвам да оцелея. Трябва да живея и да се махна от вестника за известно време. Женски статии. О, господи! Кей, наистина съм уплашена.
— Разкажи ми за ФБР — казах твърдо.
— Вече ти казах доста неща. За направения погрешен завой, как стигнах до лагера „Пиъри“, за агентите от ФБР, които ме посетиха.
— Това не е достатъчно.
— Валето купа, Кей — каза тя, като че ли ми съобщаваше нещо, което вече знам.
Когато се усети, че нямам идея за какво говори, изражението й се смени със смайване.
— Не знаеш? — запита тя.