— Значи ти си новият шеф — отбеляза той предизвикателно, като че ли ме караше да потвърдя вярата в собствените ми способности, докарала ме на място, което никога досега не бе заемано от жена.
— Аз съм доктор Скарпета — отговорих. — А вие сте от ричмъндската полиция, предполагам?
Марино измърмори името си, сетне мълчаливо зачака, докато аз извадих няколкото куршума от трупа и му ги предадох. После си тръгна, без да каже дори „довиждане“ или „радвам се, че се запознахме“. Така се установи професионалното ни сътрудничество. Реших, че не ме одобрява само заради пола ми, и съответно го определих за тъпак с маринован от тестостерон мозък. В действителност доста ме бе притеснил.
Сега ми беше трудно да погледна Марино и да си представя, че съм можела да се страхувам от него. Изглеждаше стар и победен, с изпъната по големия му корем риза, рошави кичури посивяваща коса и повдигнати вежди, но не от гримаса или намръщване, а от дълбоките бръчки, причинени от хроничното напрежение и неприятностите.
— Добро утро — докоснах нежно рамото му.
— Какво има в торбата? — измърмори той, без да си отвори очите.
— Мислех, че спиш — казах изненадано.
Той седна и се прозя.
Седнах до него, отворих хартиената кесия и извадих пластмасовите чашки с кафе и кифличките със сирене, които бях приготвила вкъщи и затоплила в микровълновата печка точно преди да изляза навън в тъмнината.
— Реших, че сигурно не си ял — подадох му салфетка.
— Приличат на истински кифлички.
— Такива са — казах и разопаковах моята.
— Не ми ли каза, че самолетът излита в шест?
— Шест и половина. Абсолютно сигурна съм, че така ти казах. Надявам се, че не си чакал прекалено дълго.
— Да, ама всъщност чаках.
— Съжалявам.
— Билетите са у теб, нали?
— В чантата ми — отговорих.
Имаше случаи, в които ние с Марино звучахме като стара семейна двойка.
— Ако ме питаш мен, не съм убеден, че идеята ти си заслужава цената. Не бих дал парите даже и да ги имах. Но и не се радвам, че ти се набутваш, док. Ще се почувствам по-добре, ако поне опиташ да си получиш парите обратно.
— Това няма да ме накара да се почувствам по-добре — казах отегчено, защото и преди бяхме водили същия спор. — Няма да дам чек за осребряване, а и ти няма да го правиш. Ако дадеш чека, оставяш следи. Освен това — добавих — мога да си го позволя.
— Ако знам, че ще си спестя шестстотин кинта, съм готов да оставя следи оттук до луната.
— Глупости. Познавам те прекалено добре, за да ти повярвам.
— Да. Глупост е точната дума. Цялата тази история е напълно откачена.
Марино изсипа няколко пакетчета захар в кафето си.
— Струва ми се, че Аби Търнбул ти е разбъркала мозъка.
— Благодаря — отговорих лаконично.
В чакалнята влязоха и други пътници и аз се изненадах от влиянието на Марино върху околния свят, който започваше да се нагажда към неговите приумици. Беше избрал да седне в район за непушачи, после бе донесъл голям пепелник, който стоеше изправен до стола му. Това послужи като подсъзнателна покана към другите полубудни пушачи да се настанят около нас и да си донесат допълнителни пепелници. Докато стане време да се качваме на самолета, вече бе почти невъзможно да се намери и един пепелник в района за пушачи и никой от новодошлите не изглеждаше сигурен къде точно трябва да седне. Притеснена и твърдо решена да не участвам в това недружелюбно превземане на залата, оставих собствения си пакет цигари в чантата.
Марино, който мразеше да лети повече и от мен, спа по пътя до Шарлът, където се качихме на малко самолетче. То неприятно ми напомни, че между крехките човешки тела и въздуха няма почти нищо. Бях виждала достатъчно бедствия и знаех каква гледка представляват самолет и неговите пътници, разпръснати на километри наоколо. Забелязах, че няма тоалетна и не сервират напитки, а когато двигателите заработиха, целият самолет се разтресе, като че ли получаваше инфаркт. През първата част от пътуването имах удоволствието да наблюдавам как пилотите си приказват помежду си, протягат се или се прозяват, докато стюардесата най-после отиде и дръпна завесата към пилотската кабина. Вятърът стана по-бурен, планини се появяваха и скриваха отново в мъглата. Втория път, когато самолетът внезапно се спусна надолу, почувствах как сърцето ми се качва в гърлото. Марино се хвана толкова здраво за облегалките на креслото, че кокалчетата му побеляха.