— Мили боже — измърмори той.
Започнах да съжалявам, че съм му донесла закуска. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне.
— Ако тази скапана тенекия стигне до земята цяла, ще ударя едно питие. Въобще не ми пука за шибания час.
— Хей, аз ще черпя — обърна се към нас човекът от предната седалка.
Марино гледаше втренчено към нещо странно, което ставаше на пътеката точно пред нас. От металната лента на края на килима се издигаше призрачна пара, каквато не бях виждала никога преди. Изглеждаше като че ли облаците нахлуват в самолета. Марино посочи този феномен на стюардесата, като придружи действията си с „какво, по дяволите…“, но тя напълно го пренебрегна.
— Следващия път ще ти сипя успокоително в кафето — предупредих го аз през стиснати зъби.
— Следващия път, когато решиш да говориш с някаква смахната циганка, която живее на края на света, аз няма да дойда с теб.
В продължение на половин час кръжахме над Спартансбърг, друсахме се и подскачахме, силен леден дъжд удряше по стъклата. Не можехме да се приземим заради мъглата и аз си помислих, че наистина може да умрем. Сетих се за майка ми, за племенницата ми Луси. Трябваше да си ида у дома за Коледа, но бях потисната от собствените си грижи, а и не исках да ме разпитват за Марк.
— Заета съм, мамо. Просто не мога да замина сега.
— Коледа е, Кей.
Не можех да си спомня последния път, в който майка ми плака, но винаги усещах кога й се иска да го направи. Гласът й ставаше странен. Речта й се накъсваше.
— Луси толкова ще се разочарова — каза тя.
Изпратих на Луси щедър чек и й се обадих сутринта на Коледа. Ужасно съм й липсвала, но мислех, че аз повече тъгувам за нея.
Изведнъж облаците се отдръпнаха и слънце огря прозорците. Спонтанно всички пътници, включително и аз, възторжено започнахме да ръкопляскаме на Бог и пилотите. Отпразнувахме оцеляването си, като се разбъбрихме дружелюбно, като че ли се познавахме от години.
— Може би твоята добра вещица Хилда се грижи за нас — каза Марино саркастично, като бършеше покритото си с пот лице.
— Може и така да е — отговорих и дълбоко си поех дъх, когато кацнахме.
— Е, благодари й от мое име.
— И сам можеш да свършиш тази работа, Марино.
— Да бе — изръмжа той и се прозя напълно възстановен.
— Тя изглежда много симпатична. Поне веднъж опитай да си по-свободомислещ.
— Да бе — повтори той.
Взех телефонния номер на Хилда Озимек от указателя. Очаквах да чуя хитра и недоверчива жена, която пресмята всяка от думите си в долари. Вместо това тя се оказа любезна и симпатична и учудващо доверчива. Не ми зададе никакви въпроси, нито поиска да й докажа коя съм аз. Гласът й прозвуча разтревожено само веднъж — когато спомена, че не може да ни посрещне на летището.
Понеже аз плащах, а и нямах настроение да шофирам, казах на Марино да си избере каквото иска. Съвсем като шестнайсетгодишно пуберче, подкарващо кола за първи път, той се спря на чисто нов черен тъндърбърд, с люк, касетофон, автоматично вдигащи се прозорци и кожени седалки. Подкара на запад с отворен люк и включено отопление. Предадох му подробностите от разговора ми с Аби във Вашингтон.
— Знам, че телата на Дебора Харви и Фред Чейни са били местени — обясних му. — А сега май разбирам защо.
— Не съм сигурен, че аз загрявам — каза той. — Защо просто не ми обясниш дума по дума.
— Ние с теб стигнахме до мястото за отдих, преди някой да е успял да прегледа джипа — започнах. — Не видяхме вале купа на таблото, на седалката или където и да било другаде.
— Това не означава, че картата не е била в жабката или някъде другаде и ченгетата не са я открили, след като кучетата са подушили всичко и са били отведени. — Марино се замисли, после добави: — Ако въобще тази история с картите е вярна. Вече ти казах, че за първи път чувам за нея.
— Нека приемем, че е вярна.
— Слушам те.
— Уесли пристигна на мястото за отдих след нас, така че и той не е видял картата. По-късно джипът бе претърсен от полицията и мога да се обзаложа, че Бентън или е бил наоколо, или се е обадил на Моръл и е поискал да узнае какво са намерили. Ако не е имало следа от вале купа, а аз съм почти сигурна, че случаят е точно такъв, това трябва да е смутило Уесли. Следващата му мисъл е била, че изчезването на Дебора и Фред не е свързано с другите двойки или ако и те са мъртви, то възможно е този път картата да е била оставена при телата им.