Покани ни в малка всекидневна, затрупана с овехтели мебели и шкафове за книги, пълни с неочаквани заглавия, без да са подредени по какъвто и да било принцип. Имаше книги за религия, психология, биографии, история и учудващ асортимент романи на някои от моите любими автори — Алис Уокър, Пат Конрой, Кери Хюлм. Единственият намек за склонностите на домакинята ни към отвъдния свят бяха някои от работите на Едгар Кейс и около половин дузина кристали, разхвърляни по маси и рафтове. Ние с Марино се настанихме пред газовата печка, а Хилда — срещу нас в едно издуто кресло. Слънчевата светлина, която блестеше през вдигнатите щори, рисуваше бели линии по лицето й.
— Надявам се, че не сте преживели големи трудности, и много съжалявам, задето не ви посрещнах. Но вече не шофирам.
— Указанията ви бяха идеални — уверих я. — Нямахме проблем да намерим къщата ви.
— Ако нямате нищо против да попитам — каза Марино, — как се придвижвате? Наблизо не видях нито един магазин.
— Доста хора идват тук, за да им гледам или просто за да си поприказваме. Винаги става така, че получавам това, от което се нуждая, или ме закарват донякъде.
В другата стая иззвъня телефон и веднага бе прекъснат от телефонния секретар.
— С какво мога да ви помогна? — попита Хилда.
— Донесох снимки — отговори Марино. — Докторката каза, че сте искали да ги видите. Но преди това искам да си изясним някои неща. Не се обиждайте, госпожо Озимек, но никога не съм се замислял сериозно върху ясновидството. Вероятно вие ще ми помогнете да разбера по-добре.
За Марино тази откровеност, без дори следа от борбеността му, бе необичайна и аз се втренчих в него озадачено. Той разучаваше Хилда с прямотата на дете. Изражението му представляваше странна смесица от любопитство и меланхолия.
— Първо, позволете ми да ви кажа, че не чета мисли — отговори сериозно Хилда. — Дори не се чувствам особено удобно, когато ме наричат ясновидка, но поради липсата на по-точен термин и аз, и околните използваме този. Всички ние имаме способността. Шесто чувство — част от мозъка, която някои хора са предпочели да не използват. Аз го обяснявам като силна интуиция. Чувствам енергията, идваща от хората, и просто разглеждам образите, които се появяват в мислите ми.
— И направихте това при срещата си с Пат Харви — каза той.
Тя кимна.
— Госпожа Харви ме заведе в стаята на Деби, показа ми нейните снимки, а после ме закара до мястото за отдих, където бе открит джипът.
— С какви впечатления останахте? — запитах.
Хилда Озимек се замисли за момент.
— Не мога да си спомня всичко. Там е работата. Същото става, когато идват да им гледам — по-късно се връщат при мен и ми разказват за неща, които съм им казала и какво е станало оттогава. Докато не ми напомнят, невинаги мога да се сетя за какво става дума.
— Спомняте ли си някое от нещата, които сте казали на госпожа Харви? — поиска да узнае Марино, леко разочарован.
— Когато ми показа снимката на Деби, знаех, че момичето е мъртво.
— А приятелят й? — попита Марино.
— Видях снимката му във вестника и разбрах, че е мъртъв. Знаех, че и двамата са мъртви.
— Значи вие сте чели за тези случаи във вестниците? — каза лейтенантът.
— Не — отговори Хилда. — Аз не си купувам вестници. Но видях снимката на момчето, защото госпожа Харви я бе изрязала от вестника, за да ми я покаже. Тя нямаше истинска негова снимка, а само на дъщеря си, нали разбирате.
— Имате ли нещо против да ми обясните откъде разбрахте, че са мъртви?
— Почувствах го. Останах с такова впечатление, когато докоснах снимките им.
Марино бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и каза:
— Ако ви дам нечия снимка, можете ли да направите същото? Да ми кажете впечатленията си?
— Ще опитам — отговори тя и пое снимката.
Хилда затвори очи и потри пръсти по снимката с бавни движения. Това продължи около минута. После тя проговори:
— Усещам вина. Не знам дали защото тази жена се е чувствала виновна, когато снимката е била направена, или защото сега се чувства така. Но го усещам много силно. Конфликт, вина. Напред-назад. Тя взима решение в една минута, а в следващата започва да се съмнява. Напред-назад.
— Жива ли е? — прочисти гърло Марино.
— Жива е — отговори Хилда, като все още търкаше снимката с пръсти. — Получавам образа на болница. Нещо медицинско. Не знам дали означава, че тя е болна или някой неин близък. Но има нещо общо с медицината, с някакви грижи. Или това ще стане в близкото бъдеще.