— Да, така е. Прекалено много неща задържаш у себе си.
— Винаги съм бил такъв. А и това, че съм ченге, май влоши нещата. Прекалено често слушам разни типове да се оплакват от жените, приятелките и децата си. Плачат на рамото ти, въобразяват си, че са ти като братя. После, когато ти на свой ред имаш проблем и направиш грешката да си излееш душата, всичко се разнася за секунди из цялото полицейско управление. Отдавна се научих да си държа устата затворена. — Марино млъкна и извади портфейла си. — Името й е Дорис. — Той ми подаде снимката, която сутринта показа на Хилда Озимек.
Дорис имаше приятно лице и закръглено тяло. Стоеше сковано, облечена за църква. Изглеждаше неуверена в себе си и смутена. Бях я виждала хиляди пъти, защото светът бе пълен с подобни на нея. Това бяха сладките девойки, седящи на люлката в двора и мечтаещи за любов, докато гледаха унесено към вълшебното нощно небе, обсипано със звезди и напоено с аромата на лятото. Те бяха като огледала — собствените им образи представляваха отраженията на важните хора в живота им. Извличаха значимостта си от службите, които посещаваха. Оцеляваха, като убиваха очакванията си постепенно и един ден се събуждаха ужасно ядосани на целия свят.
— През юни щяха да станат трийсет години, откак се оженихме — каза Марино, когато му върнах снимката. — И изведнъж се оказва, че тя не е щастлива. Твърди, че съм работел прекалено много, никога не съм бил около нея. Не ме познавала. Ей такива глупости. Но аз не съм роден вчера. Това не е истината.
— А каква е?
— Започна се миналото лято, когато майка й получи инфаркт. Дорис замина да се грижи за нея. Остана на север почти цял месец. Прибра майка си от болницата и я закара в старчески дом, уреди всичко. Когато се прибра у дома, беше съвсем различна. Като че ли виждах чужд човек.
— Какво смяташ, е станало?
— Знам, че е срещнала някакъв тип, чиято жена умряла преди няколко години. Той се занимава с недвижими имоти. Помогнал й да продаде къщата на майка си. Дорис го спомена един-два пъти като нещо съвсем маловажно. Но нещо започна да става. Телефонът звъни късно, а когато отговоря, от другата страна затварят. Дорис тича да прибере пощата, преди аз да я видя. После през ноември изведнъж си събра багажа и тръгна. Каза, че майка й имала нужда от нея.
— Прибирала ли се е вкъщи оттогава? — попитах.
Той поклати глава.
— Обажда се от време на време. Иска развод.
— Марино, ужасно съжалявам.
— Майка й е в онзи дом, нали разбираш. Дорис се грижи за нея и, предполагам, се вижда с онзи тип. Една минута е щастлива, на следващата — разстроена. Като че ли едновременно иска да се върне обратно и не иска. Чувства се виновна, после не й пука въобще. Точно както каза Хилда, докато гледаше снимката й. Напред-назад.
— Болезнено за теб.
— Виж какво. — Той хвърли салфетката си на масата. — Тя може да прави каквото си иска. Майната й!
Знаех, че не го мислеше. Беше съсипан и сърцето ме болеше за него. В същото време не можех да не почувствам и малко съчувствие към жена му. Не беше много лесно да обичаш Марино.
— Искаш ли тя да се върне вкъщи?
— Бях с нея по-дълго, отколкото съм живял, преди да се запознаем. Но да бъдем реалисти, док. — Той ме погледна с изплашени очи. — Животът ми вони. Вечно броя стотинки, викат ме на улицата посред нощ. Планирам отпуската си, а нещо се обърква и Дорис разопакова багажа и чака вкъщи. Така стана и в Деня на труда — когато изчезнаха момичето на Харви и приятелят му. Това бе последният пирон в ковчега.
— Обичаш ли Дорис?
— Тя не вярва, че я обичам.
— Вероятно трябва да й покажеш какво чувстваш, да я увериш в това. По-разумно ще е да й покажеш, че я искаш, а не че имаш нужда от нея.
— Не загрявам. — Той ме погледна озадачено.
Отчаяна си помислих, че никога нямаше да ме разбере.
— Грижи се за себе си — казах му. — Не очаквай тя да го прави вместо теб. Може пък нещата да се променят.
— Не печеля достатъчно мангизи, това е.
— Готова съм да се обзаложа, че на жената не й пука чак толкова за парите, а по-скоро иска да се чувства важна и обичана.
— Той има голяма къща и луксозна кола. Чисто нова, с кожени седалки. Абе — пълна програма.
Не отговорих.
— Миналата година изкарал отпуската си в Хаваи. — Марино започваше да се ядосва.
— Дорис е прекарала по-голямата част от живота си с теб. Такъв е бил изборът й, с Хаваи или без него…
— Хаваи не е нищо повече от капан за туристите — прекъсна ме той и запали цигара. — Аз бих предпочел да отида за риба на остров Бъгс.