Марино беше донесъл металотърсач и гребло. Извади цигарите си и се огледа наоколо.
— Не виждам никакъв смисъл да ровим точно тук — каза той. — Правили са го повече от дузина пъти.
— Предполагам, са прегледали и пътеката не по-малко грижливо — отговорих, като гледах към пътеката, по която бяхме дошли от черния път.
— Не е задължително, защото пътеката не е съществувала миналата есен, когато младежите са били доведени тук.
Осъзнах какво ми казваше. Разпилените листа и натрупаната мръсотия бяха дело на полицията и другите заинтересувани страни, движещи се напред-назад от черния път към местопрестъплението.
Марино проучи гората и каза:
— Факт е, че дори не знаем къде са паркирали, док. Лесно е да приемем, че са го направили близо до мястото, където самите ние паркирахме, и са дошли тук по същия начин като нас. Но всичко зависи от това дали убиецът всъщност е искал да стигне дотук.
— Имам чувството, че убиецът е знаел къде отива — отговорих. — Няма логика в предположението, че той случайно е завил по черния път и се е оказал тук, след като напосоки се е лутал из тъмнината.
Марино сви рамене и включи детектора.
— Няма да ни навреди поне да опитаме.
Започнахме от периметъра на местопрестъплението, огледахме пътеката, като размествахме храсти и листа, отивайки обратно към черния път. В продължение на два часа проверявахме всяка просека между дървета и храсти, която изглеждаше възможна за преминаване на човек. Първият високочестотен тон на детектора възнагради усилията ни с кутия от бира, а вторият — с ръждясала отварачка. Третият прозвуча едва когато стигнахме до края на гората и почти виждахме колата си. Открихме гилза от пистолет. Червената пластмаса бе избеляла от годините.
Облегнах се на греблото и се загледах объркано надолу по пътеката. Зачудих се какво точно бе ни казала Хилда Озимек за другото място — там, където убиецът е отвел Дебора — и си представих сечището и труповете. Първата ми мисъл бе, че Дебора се е отскубнала от убиеца по някое време, вероятно докато е водил Фред и нея по черния път към сечището. Но като погледнах към гората, видях, че тази теория никак не е логична.
— Да приемем като аксиома, че си имаме работа с един-единствен убиец — казах на Марино.
— Добре, слушам те. — Той избърса мокрото си чело с ръкава на палтото си.
— Постави се на мястото на убиеца. Отвлякъл си двама души и си ги накарал, вероятно под дулото на пистолета, да дойдат тук. Кого би убил първи?
— Момчето ще е по-големият проблем — без да се замисли, отговори Марино. — Аз бих очистил първо него, а после ще се заема с момичето.
Все още ми бе трудно да си го представя. Опитвах се да видя един човек, който насилва двама заложници да вървят из гората по тъмно, но не можех. Дали убиецът е имал фенерче? Дали е познавал района толкова добре, че да обикаля из него и да намери сечището със завързани очи? Зададох тези въпроси на Марино.
— И аз се опитвах да си представя същото нещо — отговори той. — Няколко идеи ми идват наум. Първо, той вероятно е завързал ръцете им зад гърба. Второ, ако аз бях на негово място, щях да държа момичето с подпрян на ребрата й пистолет, докато вървим из гората. Това би направило приятеля й кротък като агънце. Една погрешна стъпка, и любимата му умира. Що се отнася до фенерчето — той трябва да е имал някакъв начин да вижда в тъмнината.
— Как ще успееш да държиш пистолет, фенерче и момичето едновременно? — попитах.
— Лесно. Искаш ли да ти покажа?
— Не особено — отдръпнах се назад, когато той се пресегна към мен.
— Греблото. Господи, док. Не бъди толкова нервна.
Той ми подаде металотърсача, а аз му връчих греблото.
— Представи си, че греблото е Дебора. Аз я държа с лявата си ръка през врата и фенерчето също е в лявата ми ръка, ей така — демонстрира той. — В дясната ми ръка е пистолетът, подпрян в ребрата й. Фред трябва да е на няколко стъпки пред нас, в светлината на фенерчето, а аз го наблюдавам внимателно като ястреб. — Марино млъкна и се загледа надолу по пътеката. — Няма да могат да се движат много бързо.
— Особено ако са боси — напомних му.
— Да. И си мисля, че точно така е било. Той не може да завърже краката им, ако иска да ги докара дотук. Но ако ги накара да си свалят обувките, това ще ги забави, ще им бъде трудно да тичат. Вероятно след като ги очисти, запазва обувките им като сувенир.
— Възможно е.
Отново си помислих за чантата на Дебора. Казах: