— Разбирам. — Той погледна към стената, като че ли на нея имаше прозорец, какъвто не съществуваше.
— Ако ме накарате да оглася докладите си, ще го направя, доктор Сешънс. Всъщност бих почувствала облекчение, ако ми наредите да изпълня желанието на Пат Харви.
— Защо? — Много добре знаеше отговора, но искаше да чуе какво ще кажа аз по въпроса.
— Защото госпожа Харви и съпругът й имат право да знаят какво се е случило с дъщеря им — казах. — Брюс Чейни има право да чуе какво знаем или не знаем за сина му. Чакането е убийствено за тях.
— Говорили ли сте с госпожа Харви?
— Напоследък не съм.
— Говорили ли сте с нея, откак труповете бяха открити, доктор Скарпета?
Сешънс се заигра с шината си.
— Обадих й се, когато самоличностите им бяха потвърдени, но оттогава не съм говорила с нея.
— Тя опитвала ли е да се свърже с вас?
— Да.
— И вие сте отказали да говорите с нея?
— Вече ви обясних защо не говоря с нея — казах. — Не мисля, че ще проявя голяма учтивост към нея, ако й кажа, че ФБР не иска тя да получи информацията засега.
— Значи не сте споменавали на никого за ФБР?
— Току-що ви споменах на вас.
Той кръстоса крака.
— Ценя високо това. Но смятам, че не е подходящо да го споменавате и на някой друг. Особено на журналистите.
— Правя всичко възможно да избягна репортерите.
— Тази сутрин ми се обадиха от „Вашингтон Поуст“.
— Кой от „Поуст“?
Той започна да търси съобщението, докато аз нервно чаках. Не исках да повярвам, че Аби може да мине зад гърба ми.
— Някакъв си Клифърд Ринг — погледна докторът към мен. — Всъщност това не е първият път, в който се обажда, нито пък аз съм единственият човек, когото се е опитал да издои за информация. Досажда и на секретарката ми и на други хора от персонала, включително заместника ми и секретаря на отдела. Сигурно се е обаждал и на вас и затова накрая се е насочил към администрацията, защото както самият той каза: „Съдебният лекар не желае да говори с мен“.
— Обаждаха се доста репортери. Не помня имената на всичките.
— Е, господин Ринг, изглежда, си мисли, че нещо се покрива и има някаква конспирация, а съдейки по въпросите му, той очевидно притежава информация, която подкрепя това.
Странно, помислих си. Не ми звучеше „Поуст“ да иска да се оттегли от тези случаи, както Аби убедено твърдеше.
— Той има впечатлението — продължи шефът, — че вашият офис мълчи и следователно е част от така наречената конспирация.
— Сигурно сме — отговорих, като се помъчих да премахна отегчението от гласа си. — И това, уви, ме поставя точно по средата. Трябва да предизвикам или госпожа Харви, или Министерството на правосъдието. Честно казано, ако имах избор, бих предпочела да помогна на Пат Харви. Все пак в крайна сметка ще ми се наложи да отговарям пред нея. Тя е майка на Дебора. А към ФБР нямам отговорност.
— Нямам интерес да се противопоставям на правосъдието — каза доктор Сешънс.
Нямаше нужда да ми обяснява защо. Солидна част от бюджета му се осигуряваше от федерални дарения, някои от които дори стигаха до моята служба, за да субсидират събирането на данни, нужни на различни агенции за движението по пътищата и предотвратяването на инцидентите. Министерството на правосъдието знаеше как да ни притисне. Ако противопоставянето на ФБР не пресушеше така нужните ни доходи, поне можехме да сме сигурни, че ще ни направят живота ужасен. Последното нещо, което шефът искаше, бе да се отчита за всеки молив или лист, закупен с парите от даренията. Знаех как стоят нещата. Щяхме да обеднеем зловещо и да ни се наложи да изписваме тонове хартия с обяснения.
Комисарят взе писмото със здравата си ръка и го разгледа. После каза:
— Всъщност единственият отговор може би е госпожа Харви да изпълни заплахата си.
— Ако тя получи съдебно нареждане, тогава нямам друг избор, освен да й изпратя това, което иска.
— Разбирам това. Преимуществото е, че ФБР не може да ни държи отговорни. Лошата страна е, че това ще ни донесе лоша реклама. — Той се замисли на глас. — Със сигурност на отдела ни няма да гледат с добро око, ако обществеността научи, че сме били принудени от съдия да дадем на Пат Харви това, което й се полага по закон. Предполагам, подобно нещо би потвърдило подозренията на нашия приятел — господин Ринг.
Обикновените хора дори не знаеха, че кабинетът на съдебния лекар е част от службата по здравеопазването. Аз щях да съм тази, която изглежда зле. Шефът с чудесен бюрократичен маниер, подреждаше нещата така, че аз да поема удара, защото той не възнамеряваше да дразни Министерството на правосъдието.