— Трудно ми е да повярвам подобно нещо — казах.
— Е, имам една теория, която ще трябва да ти кажа. Но няма да я харесаш, а и аз самата не я харесвам особено. Гилзата може да е била презареждана.
— Защо тогава е маркирана с инициалите на следователя? Кой, по дяволите, би пълнил повторно гилза, маркирана като улика?
— И преди се е случвало, Кей, но не си го чувала от мен, ясно ли е?
Заслушах се внимателно.
— Броят на оръжията, амунициите и гилзите, събрани от полицията и предадени на съда, е астрономичен и става дума за адски много пари. Хората стават алчни, дори съдиите. Те взимат стоката за себе си или я продават на търговци на оръжие и разни подобни ентусиасти. Предполагам, че е напълно възможно тази гилза да е била намерена от полицай, предадена в съда като улика и най-накрая — презаредена. Възможно е този, който я е използвал, да е нямал идея, че нечии инициали са гравирани отвътре.
— Не можем да докажем, че куршумът, който извадих от гърба на Дебора Харви, принадлежи на тази гилза, а и няма да можем да го направим, освен ако не намерим самия пистолет — напомних й. — Дори не можем да твърдим със сигурност, че е „Хидра-шок“. Знаем само, че е деветмилиметров „Федерал“.
— Вярно е. Но точно „Федерал“ имат патента за амуниции „Хидра-шок“ още от осемдесетте години. Каквото и да им струва това.
— Те продават ли „Хидра-шок“ куршуми за презареждане? — попитах.
— Това е проблемът. Не. На пазара има само нови патрони. Но това, разбира се, не означава, че някой не би могъл да се снабди с тях по някакъв друг начин. Да ги открадне от фабриката или да има познат, който ще ги открадне вместо него. Аз например бих могла да се снабдя с тях, ако кажа, че работя върху специален проект. Кой знае?
Линда извади кутия диетична кола от чекмеджето на бюрото си и добави:
— Нищо вече не може да ме учуди.
— Марино знае ли какво си открила?
— Обадих му се.
— Благодаря ти, Линда — казах аз и станах.
Из главата ми започваше да се върти моя собствена теория, различна от нейната, и за съжаление — доста по-вероятна. Само мисълта за нея ме докара до бяс. Прибрах се в кабинета си, грабнах телефона и набрах номера на Марино. Той се обади почти веднага.
— Малкият шибан кретен — каза той незабавно.
— Кой? Линда? — запитах стресната.
— Моръл. Лъжливият кучи син. Току-що говорих с него по телефона. Каза, че не знаел за какво става дума. Обвиних го, че краде улики, за да презарежда, и го попитах дали задига и оръжие, освен това. Казах, че ще го предам за разследване на „Вътрешните работи“. Тогава пропя.
— Гравирал е инициалите си върху гилзата и я е оставил там нарочно, нали, Марино?
— О, да. Намерили проклетата гилза миналата седмица. Истинската. Тогава задникът оставил тази. Започна да ми хленчи, че го направил, защото ФБР му наредило така.
— Къде е истинската гилза? — попитах и усетих как кръвта ми пулсира в слепоочията.
— Във владение на ФБР. Ние с теб прекарахме цял един следобед в гората и отгатни какво, док. През цялото шибано време сме били наблюдавани. Мястото е под физическо наблюдение. Чудесно е, че никой от нас не се замота зад някой храст или не отиде да се изпишка, нали?
— Ти говори ли с Бентън?
— Не, по дяволите. По мое мнение той може да си го начука. — Марино затръшна слушалката с пълна сила.
9.
Имаше нещо успокояващо в „Глоуб и Лоръл“, което ме караше да се чувствам в безопасност. Тухлен, с изчистени линии и без следа от показност, ресторантът заемаше тясна ивица от северната част на Вирджиния — Триъгълника — близо до базата на Морската пехота. Малката морава отпред винаги бе изрядна, лехите — подредени безукорно, паркингът — в пълен ред, всяка кола — в боядисаните граници на определеното си място.
Над вратата висеше надпис „Винаги верни“ и когато влязох вътре, бях поздравена от тълпата „винаги верни“ клиенти — полицейски шефове, генерали с четири звезди, секретари от отбраната, директори на ФБР и ЦРУ. Снимките ми бяха познати толкова добре, че сериозно усмихнатите по тях мъже ми приличаха на стари приятели. Майор Джим Янси, чиито бронзови военни ботуши от Виетнам стояха на капака на пианото в бара, прекоси карирания шотландски килим и ме посрещна.
— Доктор Скарпета — каза той усмихнато и разтърси ръката ми. — Страхувах се, че при последното си посещение тук не сте останали доволна от храната и затова толкова дълго не сте идвали насам.