Бях предположила, че Пат Харви ще стане сензацията на месеца, но вместо това я представяха като абсолютно деградирала жена, която само преди седмици бе смятана за възможен бъдещ вицепрезидент на САЩ. Смятах, че съм първият човек, който би потвърдил, че поведението на Пат Харви на пресконференцията бе неразумно, най-меко казано. Виждаше ми се странно обаче, че никой не направи сериозен опит да подкрепи обвиненията й. В този случай репортерите, изглежда, не възнамеряваха да получат обичайните „без коментар“ и другите подобни увъртания от правителствените бюрократи, които по принцип журналистите преследват с ентусиазъм.
Изглеждаше, че единствената мишена на медиите е Пат Харви, и нищо не й бе спестено. Осмиваха я не само в статиите, но и в политически карикатури. Едно от най-уважаваните официални лица бе обявено за истерична жена, чиито „източници на информация“ включвали ясновидка от Южна Каролина. Дори най-горещите й привърженици се отдръпваха, поклащайки глава. Враговете й елегантно я довършваха с нападки, обвити в съчувствие: „Реакцията й определено е понятна в светлината на ужасната лична загуба — каза клеветник демократ и добави: — Струва ми се разумно да се разгледа нейната прибързаност. Да смятаме обвиненията й за дело на дълбоко затормозения й мозък“. Друг пък казваше: „Случилото се с Пат Харви е тъжен пример на самоунищожение, причинено от лични проблеми, които са прекалено тежки, за да бъдат преодолени“.
Вкарах доклада от аутопсията на Дебора Харви в пишещата си машина. От местата, определени за причина и естество на смъртта, изтрих „неизяснени“ и напечатах „убийство“ и „загуба на кръв, причинена от рана от куршум в долната част на гръбнака и прорезни рани“. Допълних смъртния й акт и доклада от съдебния лекар и направих копия на документите. Към тях приложих писмо, в което обяснявах откритията си и се извинявах за закъснението, причинено от дългото чакане на резултатите от токсикологичните изследвания, които още не бяха готови. Не можех да дам на Бентън Уесли нищо повече. Пат Харви нямаше да научи от мен, че той е поискал задържането на резултатите от прегледа на дъщеря й за неопределен период.
Семейство Харви щяха да получат всичко — моите открития, първите токсикологични резултати, които бяха негативни, куршума от прешлена на Дебора, раната на ръката й от самозащита и подробно описание на дрехите й или по-точно — малкото, останало от тях. Полицаите бяха намерили обиците й, часовника и пръстена, подарен от Фред за рождения й ден.
Изпратих копия от документите за Фред Чейни на баща му. Не можех да му кажа друго, освен че причината за смъртта на сина му е убийство, акт на неизяснено насилие.
Взех телефона и набрах номера на кабинета на Бентън Уесли. Съобщиха ми, че го няма. После опитах в дома му.
— Ще дам информацията — казах, когато чух гласа му. — Исках да знаеш.
Мълчание. После проговори съвсем спокойно:
— Кей, слуша ли пресконференцията?
— Да.
— А чете ли днешния вестник?
— Гледах пресконференцията и четох вестниците. Знам много добре, че тя успя да се простреля в крака.
— Страхувам се, че по-скоро в главата — каза той.
— Не че не й помогнаха.
Уесли замълча, после попита:
— За какво говориш?
— С удоволствие ще ти обясня подробно. Довечера. Лице в лице.
— Тук? — Гласът му звучеше стреснато.
— Да.
— Ъъъ, не е добра идея, не довечера.
— Съжалявам, но не мога да чакам.
— Кей, не разбираш. Повярвай ми…
Прекъснах го:
— Не, Бентън. Не и този път.
10.
Студен вятър клатеше клоните на дърветата. В оскъдната лунна светлина теренът изглеждаше странен и зловещ, докато пътувах към къщата на Бентън Уесли. Имаше много малко улични лампи, а селските пътища бяха лошо маркирани. Най-после спрях пред малка бензиностанция с един-единствен ред помпи. Запалих лампата над главата си и разгледах надрасканите си указания. Бях се загубила.
Видях, че съседното магазинче е затворено, но мярнах обществен телефон близо до предната врата. Закарах колата по-наблизо, излязох и оставих фаровете да светят, а двигателят да работи. Набрах номера на Уесли. Телефонът вдигна жена му — Кони.