— Наистина си се объркала — каза тя, след като направих всичко възможно да й обясня къде точно се намирам.
— О, господи — въздъхнах.
— Е, всъщност не е чак толкова далеч. Проблемът е, че е доста сложно да се добереш до нас от мястото, където си в момента. — Тя се замисли, после реши: — Смятам, че е по-разумно да останеш там, Кей. Заключи вратите и стой спокойно. Ние ще дойдем и ти ще ни последваш. След петнайсетина минути сме там. Добре ли е?
Дадох назад, паркирах по-близо до пътя, пуснах радиото и зачаках. Минутите се точеха бавно като часове. Не мина нито една кола. Фаровете ми осветиха бялата ограда отсреща, която опасваше заледено пасбище. Луната приличаше на бледо резенче, плаващо в мрачната мъгла. Изпуших няколко цигари, докато тревожно се оглеждах наоколо.
Зачудих се дали умрелите младежи са се чувствали по този начин. Какво ли е да те принудят да влезеш бос и завързан в гората? Сигурно са знаели, че ще умрат. Били са ужасени от това, което убиецът е възнамерявал да извърши с тях, преди да ги убие. Замислих се за племенницата си Луси, за майка ми, сестра ми и приятелите. Да се страхуваш от болката и смъртта на някого, когото обичаш, е по-ужасно, отколкото страхът за собствения ти живот. Видях светлини от фарове, които ставаха все по-ярки, докато приближаваха по тесния тъмен път. Непозната за мен кола зави и спря недалеч от моята. Видях профила на шофьора и адреналинът премина в кръвта ми като електричество.
Марк Джеймс излезе от взетата под наем кола. Свалих прозореца си и се втренчих в него, прекалено шокирана, за да мога да проговоря.
— Здрасти, Кей.
Уесли ми бе казал, че вечерта не е подходяща. Беше се опитал да ме разубеди. Сега разбрах защо. Марк му беше на гости. Вероятно Кони бе помолила Марк да дойде да ме вземе или той бе предложил услугите си. Не можех дори да си представя реакцията си, ако бях влязла в дома на Уесли и бях открила Марк, седящ във всекидневната.
— Оттук до къщата на Бентън е истински лабиринт — каза Марк. — Предлагам ти да оставиш колата си. Тук е в безопасност. По-късно ще те докарам обратно, за да нямаш проблеми с намирането на пътя.
Безмълвно паркирах по-близо до магазина и после се качих в неговата кола.
— Как си? — запита той нежно.
— Чудесно.
— А семейството ти? Как е Луси?
Луси все още ме разпитваше за него. А аз никога не знаех какво да й отговоря.
— Чудесно — повторих.
Гледах лицето му, силните му ръце върху волана, всяко очертание, линия и вена, познати и прекрасни за мен. Сърцето ме заболя от обзелите ме чувства. Мразех го и го обичах в същото време.
— Наред ли е всичко в работата ти?
— Моля те, спри с тази проклета учтивост, Марк.
— Предпочиташ да съм груб като теб ли?
— Не съм груба.
— Какво, по дяволите, искаш да кажа?
Отговорих с мълчание.
Той пусна радиото и подкара в нощта.
— Знам, че е неловко, Кей — каза той, като гледаше право пред себе си. — Съжалявам. Бентън предложи аз да те посрещна.
— Много умно от негова страна — казах саркастично.
— Не исках да кажа това. Аз щях да настоя, ако той не ме беше помолил. Ти не можеше да знаеш, че аз съм тук.
На отбивката завихме в пътя към къщата на Уесли. Когато спряхме в двора му, Марк каза:
— Струва ми се разумно да те предупредя, че Бентън не е в много добро настроение.
— Аз също — отговорих студено.
В камината във всекидневната гореше огън. Уесли седеше близо до него, куфарчето му — отворено и облегнато на крака на стола, питието му — на масата до него. Не стана при влизането ми, само кимна леко, когато Кони ме покани на канапето. Седнах в единия край, а Марк — в другия.
Кони отиде да донесе кафето и аз започнах:
— Марк, нямах представа, че и ти си замесен във всичко това.
— Просто няма какво да знаеш. Бях за няколко дни в Куантико и сега прекарвам вечерта си с Бентън и Кони. Утре се връщам в Денвър. Не участвам в разследването, нито имам нещо общо със случаите.
— Добре. Но знаеш за тях.
Зачудих се какво ли са обсъждали Бентън и Марк в мое отсъствие и какво може Уесли да е казал на Марк за мен.
— Той е наясно със случаите — отговори Уесли.
— Тогава ще задам въпроса и на двама ви — казах. — Бюрото ли постави капан на Пат Харви? Или ЦРУ?
Уесли не помръдна, нито пък промени изражението на лицето си.