Мълчаливо загледахме как Гейл насочи носа на Нептун към седалката, на която се предполагаше, че Дебора Харви е седяла вчера. Изведнъж той изскимтя, като че ли беше видял гърмяща змия. Кучето се отдръпна от джипа с такава сила, че изтръгна нашийника си от ръката на Гейл. Сви опашката си между краката и козината по гърба му настръхна. Почувствах ледена тръпка да преминава по гръбнака ми.
— Спокойно, момче, спокойно.
Нептун продължаваше да скимти и трепери, после клекна и се изходи на тревата.
2.
На следващата сутрин се събудих изморена и с отвращение отворих неделния вестник. Заглавието беше достатъчно голямо, за да може да се прочете от съседната улица:
Репортерите не само бяха изровили отнякъде портрет на Дебора Харви, но имаше и снимка на джипа й, изтеглен встрани от мястото за отдих, а също така и снимка на Боб и Пат Харви, хванати за ръка, разхождащи се по безлюден плаж в Спиндрифт. Докато четях и пиех кафето си, не можех да спра да мисля за семейството на Фред Чейни. Те не бяха видни личности. За него се говореше просто като за „приятеля на Дебора“. Но и той бе изчезнал, и него също го обичаха.
Очевидно Фред бе син на бизнесмен от Саутсайд. Единствено дете, чиято майка бе починала миналата година от мозъчен аневризъм. Според вестникарската история бащата на Фред се намирал в Сарасота, на гости на роднини, когато полицията най-после го открила късно снощи. Ако има и най-малката възможност синът му да е избягал с Дебора, продължаваше историята, то това би било крайно нехарактерно за Фред, който бе описан като добър студент и член на университетския плувен отбор. Дебора била чудесна студентка и толкова надарена гимнастичка, че давала надежди за участие в Олимпийските игри. Тежала не повече от четиридесет и осем килограма, имала тъмноруса, дълга до раменете коса и красивите черти на майка си. Фред бил слаб, с широки рамене, тъмна къдрава коса и бадемови очи. Описваха ги като привлекателна и неразделна двойка.
„Винаги, когато видите единия, знаете, че и другият е наоколо. — Бяха цитирали един от приятелите им. — Струва ми се, че това бе свързано със смъртта на майката на Фред. Деби тръгна с него точно по това време и мисля, че той нямаше да успее да се справи с всичко това без нея.“
Естествено историята се връщаше назад, за да припомни подробностите по случаите с другите четири тийнейджърски двойки от Вирджиния, които бяха изчезнали, а после — открити мъртви. Името ми бе споменато няколко пъти. Описваха ме като безпомощна, объркана и избягваща коментари. Чудех се дали някой се е сетил за това, че аз продължавах да аутопсирам жертви на убийства и инциденти всеки ден. Редовно говорех със семействата им, свидетелствах в съда и изнасях лекции в медицински и полицейски академии. С изчезнали двойки или не, животът си продължаваше.
Станах от кухненската маса и допих кафето си до прозореца, загледана в слънчевото утро. Звънна телефонът.
Тъй като очаквах, че това може да е майка ми, която редовно се обаждаше рано в неделя, за да се осведоми за здравословното ми състояние и дали съм била на църква, придърпах един стол и тогава вдигнах слушалката.
— Доктор Скарпета?
— На телефона.
Гласът на жената ми звучеше познато, но не можех да се сетя коя е.
— Аз съм Пат Харви. Моля, простете, че ви безпокоя вкъщи.
Долових стаена тревога зад любезния глас.
— Не ме безпокоите ни най-малко — учтиво отговорих. — Какво мога да направя за вас?
— Търсиха цяла нощ и все още са там. Докараха още кучета и полицаи, няколко хеликоптера. — Тя заговори бързо: — Нищо. Няма и следа от тях. Боб се присъедини към търсещите. Аз съм си у дома — поколеба се тя. — Чудя се дали бихте наминали насам? Ако сте свободна за обед…
След дълга пауза неохотно се съгласих. Затворих телефона, ругаейки сама себе си, защото знаех твърде добре какво ще иска Пат Харви от мен. Щеше да ме разпитва за останалите двойки. Ако бях на нейно място, бих постъпила точно по същия начин.
Качих се горе в спалнята и свалих халата си. Взех дълга гореща вана и си измих косата. Телефонният ми секретар започна да приема съобщения, на които не възнамерявах да отговоря, освен ако бяха изключително спешни. След около час седях облечена в кафяв костюм и напрегнато слушах съобщенията. Бяха пет, всичките от репортери, научили, че съм била на мястото за отдих в Ню Кент, което не предвещаваше нищо добро за изчезналата двойка.