— Какво ще кажеш за заплахите, които госпожа Харви спомена на пресконференцията? — попитах.
— Това е вярно — отговори Уесли. — Малко след като бе назначена за директор на националната наркополиция, някой изпрати заплашителни писма, в които се заканваше на нея и на семейството й. Не е вярно, че Бюрото не ги е взело на сериозно. И преди я бяха заплашвали и винаги сме се отнасяли към това напълно сериозно. Не знаем кой стои зад последните заплахи, но не вярваме те да са свързани с убийството на Дебора.
— Госпожа Харви обвини една от федералните агенции — казах. — ЦРУ ли имаше предвид? Тя знае ли това, което ти току-що ми разказа?
— Ето какво ме притеснява — призна Уесли. — Тя направи някои коментари, които насочват на мисълта, че няма идея, но казаното на пресконференцията само засилва тревогата ми. Може да е имала предвид ЦРУ. А може и да не е. Пат Харви има страхотна информационна мрежа. Има право на достъп до документацията на ЦРУ, при положение че съществува някаква връзка с търговията с наркотици. Още по-неприятно е, че тя е близка приятелка с един бивш посланик в ООН, който е член на президентския Съвет по въпросите на разузнаването. Членовете на съвета имат право на достъп до всички документи по всяко време. Съветът знае какво става, Кей. Възможно е и госпожа Харви да знае абсолютно всичко.
— Значи наистина е попаднала в капан? — попитах. — За да сте сигурни, че ще се покаже като ирационална, като човек, на когото не може да се разчита и не бива да бъде приеман сериозно, така че ако тя все пак повдигне капака, никой да не й повярва.
Уесли прокара пръст по ръба на чашата си.
— За съжаление е така. Тя не може да се контролира, не желае да ни помогне. А най-голямата ирония е, че ние искаме да научим кой е убил дъщеря й дори повече от самата нея — по очевидни причини. Правим всичко възможно, мобилизирали сме всичко и всички, за да намерим този човек, или хора.
— Това, което ми казваш, изглежда напълно несъвместимо с предишното ти предположение, че Дебора Харви и Фред Чейни са станали жертва на политическо убийство, Бентън — казах вбесено. — Или просто си ми хвърлял прах в очите, за да прикриеш истинските страхове на Бюрото?
— Не знам дали те не са жертва на политическо убийство — отговори той намръщено. — Честно казано, знаем съвсем малко. Техните убийства може да са политически, както вече ти обясних. Но ако си имаме работа с човек на ЦРУ, който е откачил, случаите с петте двойки може да са свързани, да са обикновени серийни убийства.
— А убиецът все повече да се въодушевява от смелостта си — предположи Марк. — Пат Харви често се появява в новините, особено през изминалата година. Ако търсим човек на ЦРУ, който се упражнява в убийства, той като нищо може да е решил да се заеме с дъщерята на толкова известна личност, при това приближена на президента.
— И по този начин да засили вълнението си от риска — обясни Уесли. — Да извърши убийството по метод, който свързваме с операциите в Централна Америка, Средния изток и въобще неутрализиране на врага. С други думи — политическите убийства.
— Мислех, че ЦРУ не участва в политически убийства още от времето на правителството на Форд — казах. — Всъщност ЦРУ не би трябвало да се занимава с операции, които застрашават живота на чуждестранен ръководител.
— Това е вярно — отговори Марк. — ЦРУ не би трябвало да е в този бизнес. Американските войници във Виетнам не трябваше да убиват цивилни. И ченгетата не трябва да извършват насилие върху заподозрените или затворниците. Но когато се стигне до отделния индивид, понякога нещата излизат извън контрол. Правилата се нарушават.
Не можех да не се замисля за Аби Търнбул. Колко от тези неща знаеше? Дали госпожа Харви й беше дала някаква информация? Каква всъщност бе книгата, която Аби пишеше? Не виждах нищо чудно в подозренията й, че я следят и подслушват телефона й. ЦРУ, ФБР и дори президентския Съвет по разузнаването, чиято задна врата водеше направо към Овалния кабинет, имаха основателна причина да се страхуват от книгата на Аби. Тя пък от своя страна имаше основание да стане параноик. Възможно бе да е наистина в опасност.