— О, да, поиска. А дори и да бях успял да се преместя в службата в Ричмънд, тя не бе това, което исках.
— Добре. Радвам се, че си постигнал целите си.
— Кей, на равно сме. И ти имаш вина.
— Аз не бях човекът, който си тръгна. — Очите ми се изпълниха със сълзи и измърморих. — Ох, по дяволите.
Марк извади носната си кърпа и нежно я постави в скута ми. Попих очите си, преместих се по-близо до вратата и облегнах главата си на стъклото. Не исках да плача.
— Съжалявам — каза той.
— Съжалението ти не променя абсолютно нищо.
— Моля те, не плачи.
— Ако искам, ще плача — отговорих тъпо.
— Съжалявам — повтори той, този път шепнейки.
Помислих, че ще ме докосне, но той не го направи. Облегна се на седалката си и се загледа в тавана на колата.
— Слушай — започна той. — Ако искаш да знаеш истината, бих предпочел ти да си човекът, който си тръгна. Тогава ти щеше да си този, който е провалил работата, а не аз.
Не казах нищо. Не смеех.
— Чу ли ме?
— Не съм сигурна — съобщих на прозореца.
Марк промени позата си. Почувствах погледа му върху себе си.
— Кей, погледни ме.
Направих го, макар и неохотно.
— Защо мислиш, че съм се върнал тук? — запита той с нисък глас. — Опитвам се да се върна в Куантико, но е адски трудно. Времето не е подходящо — поради икономическата криза бюджетът на Бюрото е орязан. Има и много други причини.
— Да не искаш да ми кажеш, че не си щастлив професионално?
— Казвам ти, че направих грешка.
— Съжалявам за всички грешки, които си допуснал в професионално отношение — казах.
— Не говоря само за това и ти го знаеш.
— За какво тогава? — Бях твърдо решена да го накарам да го каже.
— Знаеш какво искам да кажа. Говоря за нас. Не се чувствах щастлив. — Очите му блестяха в тъмнината. Изглеждаше почти свиреп. — А ти? Щастлива ли беше? — притисна ме той.
— Смятам, че и двамата направихме доста грешки.
— Искам да започнем да оправяме някои от тях, Кей. Не желая всичко между нас да приключи по този начин. Чувствам го от адски дълго време, но… е, просто не знаех как да ти го кажа. Нямах представа дали искаш да ме чуеш, или се виждаш с друг човек.
Не си признах, че и аз съм се чудила за същото и съм се ужасявала от възможния отговор.
Марк се протегна и взе ръката ми. Този път не я отдръпнах.
— Опитвах се да разбера какво точно се обърка между нас — каза той. — Знам само, че и двамата сме ужасно упорити. Аз държах всичко да става, както го искам, ти — също. Така стигнахме дотук. Не мога да кажа какъв е бил животът ти, откак заминах, но съм готов да се обзаложа, че не е бил много добър.
— Доста нагло е от твоя страна да се обзалагаш за подобно нещо.
Марк се усмихна.
— Просто се опитвам да се вживея в представата, която имаш за мен. Едно от последните ти обръщения към мен, преди да замина, бе точно „нагло копеле“.
— Това преди или след като те нарекох „кучи син“?
— Струва ми се — преди.
— Доколкото си спомням ти също ме нарече с някои изискани имена. Освен това ми се стори, че ти предложи да забравим това, което сме си казали тогава.
— А ти каза: „без значение е колко много те обичам“.
— Моля?
— „Обичам“ — в сегашно време. Не се опитвай да си върнеш думите. Чух те.
Той притисна ръката ми до лицето си. Устните му нежно докоснаха пръстите ми.
— Опитах се да спра да мисля за теб. Не успях.
Марк млъкна и доближи лицето си до моето.
— Не те карам да кажеш същото.
Но искаше точно това и аз му отговорих.
Докоснах бузата му, а той — моята. После целунахме местата, където досега бяха пръстите ни. Накрая устните ни се събраха. Не проговорихме повече. Спряхме и да мислим, докато изведнъж предното стъкло не се освети и нощта не запулсира в червено. Нервно се заоправяхме, когато една патрулна кола спря до нас и ченгето излезе от нея с фенерче и радио в ръката.
Марк вече отваряше вратата си.
— Всичко наред ли е? — запита ченгето и се наведе да надникне вътре.
Очите му огледаха безразлично сцената на страстта ни. Лицето му остана сериозно. Дясната му буза изглеждаше невероятно подута.
— Всичко е наред — отговорих ужасена, докато опипвах пода с босия си крак — бях успяла някак си да си изгубя обувката.
Ченгето се отдръпна назад и изплю струя тютюнев сок.