Не бях виждала Луси от една година. Изглеждаше ми странно, че тя вече е в гимназията. Знаех, че има шофьорска книжка и носи контактни лещи, но въпреки това си я представях като топчесто, тъжно хлапе, което иска да го сложат в леглото и приспят. Представях си ужасното бебе, което по някакъв странен начин се бе привързало към мен още преди да започне да пълзи. Никога няма да забравя пътуването си до Маями за Коледата, след като тя се роди. Бях отседнала при сестра ми. Изглеждаше, че Луси прекарва цялото си време да ме наблюдава. Очите й следяха всяко мое движение като две блестящи звездички. Смееше се, когато сменях пелените й, и започваше да вие, ако решах да изляза от стаята.
— Искаш ли да прекараш една седмица с мен през лятото? — попитах.
Луси се поколеба, после каза разочаровано:
— Предполагам, това означава, че няма да дойдеш за Деня на кариерата?
— Ще видим.
— Не знам дали мога да дойда това лято — обади се тя кисело. — Имам работа и не знам дали ще мога да се измъкна.
— Чудесно е, че имаш работа.
— Да. В магазин за компютри. Ще спестя достатъчно, за да си купя кола. Искам спортна кола, с гюрук, а ако е стара, можеш да я купиш доста евтино.
— Това са смъртоносни капани — възпротивих се, преди да успея да се спра. — Моля те, не купувай нищо такова, Луси. Защо не дойдеш при мен в Ричмънд? Ще пообиколим и ще купим кола — нещо хубаво и безопасно.
Беше изкопала дупка, а аз както винаги попаднах в нея. Луси имаше талант да манипулира хората и нямаше нужда да си психиатър, за да разбереш защо. Тя бе жертва на хронично пренебрегване от страна на майка си, моята сестра.
— Ти си умна млада дама, със свое собствено мнение — промених тактиката аз. — Знам, че можеш да вземеш разумно решение какво да правиш с времето и парите си. Но ако успееш да ме вместиш в графика си през лятото, може да отидем някъде. На море или планина — където искаш. Никога не си ходила в Англия, нали?
— Не.
— Е, това може да е добра идея.
— Наистина ли? — запита тя подозрително.
— Наистина. Не съм ходила там от години — отговорих, като идеята все повече ми харесваше. — Смятам, че е време да видиш Оксфорд и Кеймбридж, лондонските музеи. Ще ти уредя и разходка из Скотланд Ярд, ако искаш. А ако успеем да потеглим през юни, може да си вземем и билети за Уимбълдън.
Мълчание. После тя весело се обади:
— Аз просто те дразнех. Всъщност не искам спортна кола, лельо Кей.
На следващата сутрин нямаше аутопсии. Седях на бюрото си и се опитвах да приключа купчините документи. Трябваше да разследвам и други смъртни случаи, да изнасям лекции, да свидетелствам на съдебни дела, но въпреки всичко не можех да се съсредоточа. Всеки път, когато се захващах с нещо ново, вниманието ми се насочваше обратно към мъртвите двойки. Съществуваше нещо важно точно под носа ми, а аз не го виждах.
Чувствах, че то е свързано с убийството на Дебора Харви.
Тя е била гимнастичка, спортистка, превъзходно контролираща тялото си. Може да не е била силна като Фред, но сигурно е била по-бърза и ловка. Струваше ми се, че убиецът е подценил спортните й възможности и затова за момент е загубил контрола си върху нея в гората. Гледах, без да виждам доклада, който трябваше да подготвя. Чувах думите на Марк. Бе споменал „зони за убийства“, усъвършенстването на автоматични оръжия, гранати и оборудване за нощно виждане, които помагаха на трениращите се да се преследват един друг из горите. Опитах се да си го представя. Започнах да размишлявам върху зловещ сценарий.
Вероятно, когато убиецът е отвлякъл Дебора и Фред и ги е завел на черния път, е замислял ужасна игра с тях. Наредил им е да си свалят обувките и чорапите и е завързал ръцете зад гърбовете им. Може да е носил очила за нощно виждане, които засилват лунната светлина и му помагат да вижда доста добре жертвите си, които е принудил да влязат в гората. Там е възнамерявал да ги преследва един по един.
Вярвах, че Марино е прав. Убиецът е трябвало да се освободи първо от Фред. Може да му е казал да бяга, да му е дал шанс да се измъкне. През цялото време, докато Фред се е препъвал из храсти и дървета, убиецът го е наблюдавал, движел се е с лекота, с нож в ръката. И в подходящия момент не му е било трудно да хване жертвата си изотзад, да пъхне ръката си под брадичката му и да извие главата му назад, а после да пререже дихателната тръба и каротидната артерия. Подобно нападение в стил „командо“ бе бързо и безшумно. А ако телата не бъдат открити дълго време, съдебният лекар не би успял да установи причината за смъртта, защото тъканите и хрущялите щяха да бъдат разложени.