— Отгледах го от паленце — каза господин Джойс, когато му върнах снимката на въпросното псе. — Беше си обикновен помияр, нали разбирате. Просто една сутрин се появи пред вратата, съжалих го и му хвърлих няколко огризки. И след това не можах да се отърва от него.
Седяхме до масата в кухнята на господин Джойс. Слънчевата светлина се процеждаше едвам през прашния прозорец над изцапаната с ръжда порцеланова мивка. От крановете капеше вода. Бяхме пристигнали преди петнайсет минути и оттогава старецът не бе казал и една нежна дума за убитото си куче. Но въпреки това можех да усетя топлината в старческите очи, а грубите му ръце, които замислено галеха ръба на чашата за кафе, изглеждаха способни на нежни ласки.
— Как получи името си? — поиска да узнае Марино.
— Нали разбирате, аз никога не му дадох име. Вечно крещях по него: „По дяволите, млъкни! Ела тук, по дяволите! По дяволите, ако не спреш да лаеш, ще ти зашия муцуната!“. — Старецът се усмихна тъжно. — Стигна се дотам, той да реши, че се казва „По дяволите“. И аз така и продължих да го наричам.
Господин Джойс бе пенсионер. Преди работел като диспечер за една циментова компания. Малката му къщичка представляваше паметник на селската бедност по средата на фермерските земи. Подозирах, че първият собственик на бараката е бил наемател на фермата, защото от двете страни на имота се простираха огромни незасяти полета. Старецът каза, че през лятото те били покрити с царевица.
Било е лято, гореща августовска нощ, когато Бони Смит и Джим Фрийман били принудени да карат по обезлюдения, прашен път отпред. После настъпи ноември и аз минах по същия път, точно покрай къщичката на господин Джойс, а задната част на комбито ми бе пълна със сгънати чаршафи, носилки и торби за трупове. На по-малко от три километра от мястото, където живееше старецът, се намираше гъстата гора, в която преди две години бяха намерени труповете на двойката. Зловещо съвпадение? Ами ако не беше само съвпадение?
— Разкажете ми какво се случи с По дяволите — каза Марино и запали цигара.
— Беше по време на уикенда — започна господин Джойс.
— Струва ми се, по средата на август. Всички прозорци бяха отворени, а аз седях във всекидневната и гледах „Далас“. Странно е как човек си спомня подобни неща. Май това означава, че е било петък. Даваха го от девет часа.
— Значи кучето ви е било застреляно между девет и десет — отбеляза Марино.
— Така мисля. Не може да е станало много преди това, защото той нямаше да успее да се добере до вкъщи. Та гледам си аз телевизията и изведнъж го чувам да дращи по вратата и да скимти. Знаех, че е наранен, но реших, че сигурно се е счепкал с някоя котка или друго куче. После отворих вратата и го видях.
Старецът извади торбичка с тютюн и започна да си свива цигара с опитен маниер.
Марино го подкани:
— Какво направихте след това?
— Сложих го в колата и го закарах до къщата на доктор Уайтсайд. На около седем километра на северозапад.
— Ветеринарен лекар? — попитах.
Той бавно поклати глава.
— Не, мадам. Никога не съм имал ветеринарен лекар. Дори не съм познавал такъв. Доктор Уайтсайд се грижеше за жена ми, преди тя да почине. Много свестен човек. А и честно казано — не знаех къде другаде да отида. Разбира се, беше прекалено късно. Докато докарам кучето дотам, докторът вече нищо не можеше да направи. Каза ми, че трябвало да се обадя в полицията. В средата на август има само гарги, а и никой в света не може да има основателна причина да стреля посред нощ по гарги или каквото и да било друго. Постъпих така, както ми каза докторът. Обадих се в полицията.
— Имате ли някаква идея кой може да е застрелял кучето ви? — запитах.
— Вече ви казах, че По дяволите имаше гнусния навик да преследва хората, да тича след колите, като че ли иска да им изяде гумите. Ако искате да чуете моето лично мнение — винаги съм подозирал, че някое ченге може да го е очистило.
— Защо? — попита Марино.
— След като прегледаха кучето, ми казаха, че куршумите са били изстреляни от револвер. Значи По дяволите може да е тичал след някоя полицейска кола и така да е станало всичко.
— Видяхте ли някакви полицейски коли по пътя в онази нощ?
— Не. Но това не означава, че не е имало. А и аз не съм сигурен кога точно се е случило. Знам само, че не е било наблизо — щях да го чуя.
— Ако телевизорът ви е бил пуснат силно, можеше и да не го чуете — каза Марино.