— Наясно съм с идеите ти, Марино. Но това не променя намерението ми. Можеш ли да се свържеш с някого от приятелите си там и да го изпратиш до апартамента й да види дали може да я открие?
— Смятам, че допускаш грешка. Но все пак ще се погрижа за това.
— Просто им кажи да й предадат, че трябва да поговоря с нея. Искам тя да се свърже с мен незабавно.
Издиктувах на Марино адреса й.
Страниците от указателя, които ме интересуваха, вече бяха пристигнали по факса и Роуз ги остави на бюрото ми. През останалата част от следобеда се обадих на всяка аптека, която Джил Харингтън можеше да е посещавала в Уилиямсбърг. Най-после в една от аптеките откриха името на Джил в списъците си.
— Редовен клиент ли е била? — запитах аптекаря.
— Разбира се. Елизабет Мот — също. Те двете живееха недалеч оттук, в комплекс с апартаменти малко по-надолу по улицата. Чудесни млади дами. Никога няма да забравя колко бях шокиран.
— Заедно ли живееха?
— Нека да проверя — последва пауза. — Не изглежда така. Различни адреси и телефонни номера, но същият комплекс. „Старият град“, на около два километра оттук. Хубаво място. Доста младежи живеят там, студенти.
Той продължи да ми разказва за Джил. За тригодишен период тя се появявала с рецепти за различни антибиотици, сиропи за кашлица и други лекарства, свързани с обикновени грипове или инфекции на гърлото и пикочния канал, от които хората често боледуват. Около месец преди убийството тя дошла с рецепта за „Септра“, който очевидно е била привършила до смъртта си, защото в кръвта й не бяха открити съставките му.
— Някога продавали ли сте й либракс? — попитах.
Изчаках го да разрови документацията си.
— Не, мадам. Няма нищо в документите ни.
Вероятно рецептата е била на Елизабет, помислих си.
— А приятелката й — Елизабет Мот? Тя идвала ли е с рецепта за либракс?
— Не.
— Знаете ли дали някоя от двете жени не е посещавала и друга аптека?
— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Нямам представа.
Той ми съобщи имената на другите близки аптеки. Вече се бях обаждала в повечето от тях, а от малкото останали потвърдиха, че нито една от двете жени не е ходила при тях с рецепта за либракс или каквото и да било друго лекарство. Самият либракс не беше чак толкова важен. Но загадката за това кой го е предписал и защо, доста ме притесняваше.
12.
По времето, когато Елизабет Мот и Джил Харингтън са били убити, Аби Търнбул е работила като криминален репортер в Ричмънд. Бях готова да се обзаложа, че Аби не само си спомня случаите, но и вероятно знае за тях повече от капитан Монтана.
На следващата сутрин тя се обадила от обществен телефон и оставила на Роуз номер, на който щяла да чака петнайсет минути. Настояла да й се обадя от „безопасно място“.
— Всичко наред ли е? — запита Роуз кротко, докато си свалях хирургическите ръкавици.
— Само господ знае — отговорих и свалих престилката си.
Най-близкото „безопасно място“, за което можах да се сетя, бе телефонният автомат пред кафенето в сградата ни. Задъхана и уплашена дали ще успея да спазя срока, поставен от Аби, набрах номера, който Роуз ми бе дала.
— Какво става? — запита Аби веднага. — Някакво ченге пристигна в апартамента ми и каза, че ти си го изпратила.
— Точно така — успокоих я. — Съдейки по това, което ми разказа, не ми изглеждаше разумно аз да те потърся у дома. Добре ли си?
— Затова ли искаше да ти се обадя? — Прозвуча ми разочаровано.
— Това е само една от причините. Трябва да поговоря с теб.
Последва дълга тишина.
— В събота ще бъда в Уилиямсбърг — каза тя най-после. — Вечеря в седем, в „Трелис“?
Не я попитах защо щеше да идва в Уилиямсбърг. Не бях убедена, че искам да знам, но когато в събота паркирах колата си на търговския площад, усетих, че мрачните ми предчувствия намаляват с всяка измината крачка. Не можех да мисля само за убийства и други дивашки действия, докато пиех горещо ябълково вино и се опиянявах от хапливия зимен въздух на едно от най-любимите ми места в Америка.
Сезонът не бе подходящ за туризъм, но въпреки това наоколо имаше много хора, които се разхождаха, разглеждаха реставрираните магазини и се возеха във файтони, карани от облечени в ливреи кочияши, с бричове и триъгълни шапки. Ние с Марк бяхме планирали да прекараме един уикенд в Уилиямсбърг. Щяхме да наемем една от старинните къщички в историческия район, да се разхождаме по калдъръма под светлината на газовите фенери и да вечеряме в някоя от таверните. А после щяхме да пием вино пред камината, докато заспим в прегръдките си.