Разбира се, нито едно от тези неща не стана. Историята на връзката ни съдържаше повече желания, отколкото спомени. Дали някога щеше да е различно? Наскоро Марк ми обеща по телефона, че ще бъде. Но и преди го беше обещавал, а също и аз. Той все още се намираше в Денвър, а аз — тук.
Влязох в златарския магазин и купих ръчно изработен сребърен медальон с форма на ананас и красива верижка. Луси щеше да получи закъснял подарък за Свети Валентин от небрежната си леля. Обиколката из аптеката ме снабди с луксозни сапуни за стаята ми за гости, ароматични кремове за бръснене за Филдинг и Марино и соли за вана за Роуз и Бърта. В седем без пет влязох в „Трелис“ и се огледах за Аби. Тя пристигна след половин час. По това време вече седях нетърпеливо на масата, потънала в мисли.
— Съжалявам — каза тя развълнувано и свали палтото си. — Задържаха ме. Пристигнах по възможно най-бързия начин.
Тя изглеждаше притеснена и изтощена. Очите й нервно оглеждаха обстановката. „Трелис“ въртеше добър бизнес. Хората седяха и си говореха с ниски гласове в трептящата светлина на свещите. Зачудих се дали Аби си мислеше, че са я проследили.
— Цял ден ли беше в Уилиямсбърг? — попитах.
Тя кимна.
— Предполагам, няма смисъл да те питам с какво си се занимавала.
— Разследване — лаконично отговори тя.
— Надявам се не и около лагера „Пиъри“ — погледнах я внимателно в очите.
Тя разбра намека ми доста добре.
— Знаеш — каза Аби.
Келнерката се приближи към нас и после отиде до бара, за да донесе на Аби едно „Блъди Мери“.
— Как разбра? — попита Аби и запали цигара.
— По-добрият въпрос е как ти разбра?
— Не мога да ти кажа това, Кей.
Разбира се, не можеше. Но аз знаех. Пат Харви.
— Имаш източник — казах внимателно. — Позволи ми да те попитам само това: защо този източник иска и ти да знаеш? Информацията не ти е дадена, без от страна на източника ти да има мотив.
— Съвсем наясно съм с това.
— Защо тогава?
— Важна е истината — отговори Аби. — Аз също съм източник.
— Разбирам. В замяна на информацията ти съобщаваш това, което си изровила.
Тя не отговори.
— Това включва ли и мен? — попитах.
— Няма да те прекарам, Кей. Правила ли съм го някога? — погледна ме Аби сериозно.
— Не — искрено казах. — Никога досега не си го правила.
Келнерката постави питието пред Аби и тя разсеяно го разбърка със стрък целина.
— Мога да ти кажа само — продължих аз, — че вървиш по опасна повърхност. Няма нужда да обяснявам. Знаеш го по-добре от всекиго. Струва ли си стреса? Книгата ти заслужава ли да заплатиш такава цена?
Аби не направи никакъв коментар и аз добавих с въздишка:
— Няма да мога да променя решението ти, нали?
— Забърквала ли си се някога в нещо, от което не можеш да се измъкнеш?
— Вечно това правя — усмихнах се сухо. — И в момента съм в подобна ситуация.
— Аз също.
— Разбирам. А ако грешиш?
— Не съм аз тази, която греши — отговори тя. — Каквато и да е истината за човека, извършил тези престъпления, остава фактът, че ФБР и другите заинтересувани агенции действат според подозренията си и пак според тях взимат решенията си. Това може да бъде написано. А ако ченгетата и федералните агенти са сгрешили, това просто добавя нова глава.
— Звучи ужасно студено — казах притеснено.
— Действам професионално, Кей. Когато ти говориш професионално, също звучиш студено.
Бях говорила с Аби при откриването на трупа на убитата й сестра. Ако в онзи зловещ случай не бях звучала студено, то поне е било съвсем делово.
— Имам нужда от помощта ти — казах. — Преди осем години две жени са били убити съвсем близо до това място. Елизабет Мот и Джил Харингтън.
Тя ме изгледа любопитно.
— Мислиш…
— Не съм сигурна какво да мисля — прекъснах я. — Но трябва да узная подробностите по тези случаи. В докладите има прекалено малко неща. Тогава аз още не живеех във Вирджиния. Но в досиетата има изрезки от вестници. Някои от тях са твое дело.
— Трудно ми е да си представя, че случилото се с Джил и Елизабет може да е свързано с другите случаи.
— Значи ги помниш — казах облекчена.