— Този тип работи тук и се нуждае от указания как да стигне до И-64? — промърморих.
— Добре ли го видя? — попита Аби.
— Доста добре. Мислиш ли, че това е човекът, който те е следил онази нощ във Вашингтон?
— Не знам. Възможно е… По дяволите, Кей! Това ме побърква!
— Е, достатъчното си е достатъчно — казах твърдо. — Дай ми този номер. Възнамерявам да направя нещо по въпроса.
На следващата сутрин Марино се обади със загадъчно съобщение:
— Ако не си чела „Поуст“, иди и си го купи.
— Ти пък откога четеш „Поуст“?
— Никога, доколкото зависи от мен. Бентън ме уведоми за това преди около час. Обади ми се по-късно. В центъра съм.
Облякох си грейката и якето и подкарах в проливния дъжд към близкия магазин. В продължение на половин час останах в колата си, отоплението работеше с пълна сила, чистачките се движеха монотонно като метроном. Бях ужасена от това, което прочетох. Няколко пъти си помислих, че ако семейство Харви не съди Клифърд Ринг, аз ще го направя.
На предната страница беше отпечатана първата от общо три статии за Дебора Харви, Фред Чейни и останалите загинали младежи. Нищо свято не бе пощадено. Репортажът на Ринг бе толкова задълбочен, че включваше подробности, които дори аз не знаех.
Малко преди да умре, Дебора Харви бе доверила на една приятелка подозренията си, че баща й е алкохолик и има любовна връзка с една стюардеса, два пъти по-млада от него. Очевидно Дебора подслушала няколко телефонни разговора между баща си и любовницата му. Тя живеела в Шарлът и според статията Харви бил с нея в нощта, когато дъщеря му и Фред Чейни изчезнаха. Това било причината полицията и госпожа Харви да не могат да го открият. Колкото и да е странно, откритията на Дебора не я настроили срещу баща й, а срещу майка й, която, загрижена за кариерата си, никога не си стояла вкъщи и според Дебора била виновна за пиенето и изневярата на мъжа си.
Редяха се колони с отровни думи, рисуващи жалкия портрет на властна жена, решена да спаси света, докато собственото й семейство се разпада заради това, че е пренебрегнато. Пат Харви се омъжила за пари. Домът й в Ричмънд напомнял на палат, а квартирата й във Вашингтон била пълна с антики и скъпи произведения на изкуството, включително Пикасо и Ремингтън. Носела подходящите дрехи, ходела на подходящите събирания. Декорът й бил безупречен, политиката и познаването на международното положение — брилянтни.
И въпреки това зад безукорната фасада, заключаваше Ринг, се криеше жена, родена в работническия квартал на Балтимор, която бе описана от колегите си като тормозена от несигурност, караща я непрестанно да доказва себе си. Ринг твърдеше, че Пат Харви била мегаломан и нерационална личност, ако не и побъркана, когато е заплашена или поставена на изпитание.
Мнението му относно убийствата във Вирджиния през последните три години бе също така неумолимо. Той разкриваше страховете на ЦРУ и ФБР, че убиецът може да е някой от лагера „Пиъри“, и поднасяше това си разкритие по такъв изкривен начин, че представяше всички замесени в случаите като изключителни злодеи.
ЦРУ и Министерството на правосъдието били замесени в конспирация, а параноята им — толкова силна, че окуражавали следователите във Вирджиния да не си предават информация помежду си. На местопрестъплението били оставени изфабрикувани улики. На репортерите била дадена дезинформация и дори имало подозрения, че някои журналисти били поставени под наблюдение. Междувременно се предполагало, че Пат Харви е посветена във всичко това и негодуванието й, показано на злощастната пресконференция, било далеч от истинско. В борбата си за надмощие над Министерството на правосъдието госпожа Харви използвала поверителна информация, за да инкриминира и тормози онези федерални агенции, с които имала проблеми, дължащи се на кампанията й против фалшивите благотворителни организации като АКМСН.
Последната съставка в този отровен гювеч бях аз. Ринг ме обвиняваше в мълчание и укриване на сведения, свързани с убийствата, по молба на ФБР, докато накрая съм била принудена със съдебно нареждане да предам докладите си на семействата. Споменаваше се и отказът ми да говоря с пресата. Макар да не бях официално задължена да отговарям пред ФБР, Клифърд Ринг предполагаше, че вероятно професионалното ми поведение било повлияно от личния ми живот. Статията твърдеше, че „според източник, близък на главния съдебен лекар на Вирджиния, доктор Скарпета имала романтична връзка с агент на ФБР през последните две години, често посещавала Куантико и била в приятелски взаимоотношения с персонала на академията, включително Бентън Уесли — агентът, работещ по тези случаи“.