— Чудех се дали ще можеш да го провериш. „Линкълн Марк седем“, тъмносив. Виж какво ще излезе.
— Следи ли те някой?
Марино пъхна листа в джоба си.
— Не знам. Шофьорът спря, за да поиска указания. Но мисля, че не се беше загубил.
— Къде? — попита той, докато го изпращах до вратата.
— Уилиямсбърг. Седеше в колата на празния паркинг. Беше около десет и половина — единайсет часа снощи на търговския площад. Влизах в колата си, когато фаровете светнаха изведнъж и той спря до мен. Попита ме как да стигне до И-64.
— Хм — каза Марино кратко. — Вероятно някое тъпо ченге, работещо под прикритие, отегчено и чакащо някой да премине на червено или да направи забранен обратен завой. А може и да се е опитвал да те сваля. Хубава мадама, с почтен вид, сама през нощта, а и се качва в мерцедес.
Не му казах, че и Аби е била с мен. Нямах желание да изслушам още една лекция.
— Не знаех, че толкова много ченгета карат нови линкълни — казах.
— Глей какъв дъжд. Мамка му — оплака се Марино и се затича към колата си.
Филдинг, заместникът ми, никога не бе прекалено зает, за да не се загледа във всеки отразяващ предмет, покрай който минаваше. Това включваше прозорци, екрани на компютри, прозрачните, устойчиви на куршуми паравани, които разделяха фоайето от вътрешните офиси. Слязох от асансьора на първия етаж и го видях да спира пред стоманената врата на хладилника в моргата, за да приглади назад косата си.
— Започва да става прекалено дълга — казах.
— А твоята започва да посивява — ухили се той.
— Пепел. Русите коси стават пепеляви, а не сиви.
— Точно така.
Филдинг разсеяно затегна връзките на хирургическата си престилка. Бицепсите му бяха издути като грейпфрути. Заместникът ми не можеше да мигне, без да покаже някой ужасяващ мускул. Когато и да го видех наведен над микроскопа, ми напомняше за напомпана версия на „Мислителят“ на Роден.
— Предадохме Джаксън преди двайсет минути — съобщи ми той за един от сутрешните ни случаи. — Това беше всичко, но вече имаме един и за утре. Онзи тип от престрелката, дето го поддържаха на изкуствено дишане през уикенда.
— Какъв е графикът ти за останалата част от следобеда? — попитах. — Мислех, че трябваше да се явиш в съда в Питърсбърг.
— Обвиняемият си призна. — Той погледна часовника си. — Преди около час.
— Сигурно е чул, че ти ще се появиш в съда.
— В бетонната килия, гръмко наречена от правителството мой офис, са струпани документи чак до тавана. Това е задачата ми за следобеда. Или поне беше. — Той хитро ме погледна.
— Имам проблем и се надявах, че ще можеш да ми помогнеш. Трябва да проследя една рецепта, която може да е била написана в Ричмънд преди около осем години.
— Коя е аптеката?
— Ако знаех — казах, докато се качвахме в асансьора, — тогава нямаше да имам проблем. Трябва да организираме телефонен маратон, така да се каже. Колкото се може повече хора, които да се обадят във всяка аптека в Ричмънд.
Филдинг изохка.
— Господи, Кей, те сигурно са поне стотина.
— Сто трийсет и три. Вече ги преброих. Шест човека с по един списък от двайсет и две, двайсет и три аптеки в него. Това не е невъзможно. Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се. — Той изглеждаше потиснат.
В допълнение към Филдинг забрах администратора, Роуз, още една секретарка и компютърния специалист. Събрахме се в стаята за конференции, въоръжени със списъците. Инструкциите ми бяха съвсем ясни. Дискретност. Нито дума за това, което правим, да не се споменава на семейства, приятели или полицията. Тъй като рецептата бе поне на осем години и Джил — мъртва, имаше вероятност картонът й вече да не е активен. Казах им да помолят аптекарите да проверят архивите си. А ако някой от тях не иска да сътрудничи или да даде информация, да ми прехвърлят разговора с него.
После се прибрахме в кабинетите си. Два часа по-късно Роуз се появи до бюрото ми, като нежно масажираше дясното си ухо.
Подаде ми листа с данните и не може да скрие триумфалната си усмивка.
— Аптеката на ъгъла на „Булевард“ и „Броуд“. Изпълнили са за Джил Харингтън две рецепти за либракс. — Роуз ми съобщи датите.
— Кой е лекарят й?
— Доктор Ана Зенър — отговори тя.
Мили боже.
Прикрих изненадата си и я поздравих.
— Страхотна си, Роуз. Свободна си за остатъка от деня.
— Аз така или иначе си тръгвам в четири и половина. Даже съм закъсняла.