— Тогава утре на обед си направи тричасова почивка — направо ми се искаше да я прегърна. — Кажи на другите, че задачата е изпълнена. Могат да оставят телефоните.
— Доктор Зенър не беше ли неотдавна президент на Ричмъндската медицинска академия? — попита Роуз и замислено спря до вратата. — Струва ми се, че четох нещо за нея. О, тя е музикантка.
— Тя беше президент на Медицинската академия по-миналата година. И свири на цигулка в ричмъндската филхармония.
— Значи я познаваш! — секретарката ми изглеждаше впечатлена.
Прекалено добре дори, помислих си и се протегнах към телефона.
Вечерта, когато се прибрах вкъщи, Ана Зенър отговори на обаждането ми.
— От вестниците виждам, че напоследък си доста заета, Кей — каза тя. — Справяш ли се?
Зачудих се дали е чела „Поуст“. Статията тази сутрин включваше интервю с Хилда Озимек, снимката й и надпис: „Ясновидката знаела, че всички те са мъртви“. Бяха цитирани роднини и приятели на убитите младежи. Половината страница бе запълнена с цветна диаграма, която показваше къде са били намерени колите и труповете. Лагерът „Пиъри“ бе многозначително разположен в средата на схемата, като череп и кости на пиратска карта.
— Справям се добре — отговорих й. — И ще се почувствам още по-добре, ако можеш да ми помогнеш. — Обясних й от какво се нуждая и добавих: — Утре ще ти изпратя по факса копие от кодекса, което ми дава служебни права да видя картона на Джил Харингтън.
Това бе съвсем формално. И все пак ми бе неприятно да й напомням за служебното си положение.
— Можеш лично да ми го донесеш. Вечеря в седем, в сряда?
— Не трябва да се притесняваш…
— Няма проблем, Кей — прекъсна ме тя нежно. — Липсваше ми.
13.
Пастелните тонове в горната част на града ми напомняха за Маями Бийч. Къщите бяха розови, жълти и светлосини, с полирани месингови чукчета и ярки, ръчно изработени знаменца, веещи се над входовете. Гледката никак не подхождаше на времето — дъждът се бе превърнал в сняг.
Движението бе ужасно и ми се наложи да обиколя квартала два пъти, преди да успея да намеря място за паркиране на прилично разстояние от любимия ми магазин за вино. Купих четири бутилки вино — две бяло и две червено.
Карах по авеню „Монюмънт“, където статуите на генералите от Конфедерацията се издигаха над колите, забулени в призрачната пелена сняг. Миналото лято пътувах по този път веднъж седмично, за да се видя с Ана. Посещенията ми намаляха през есента и приключиха през зимата.
Нейният кабинет се намираше в дома й — чудесна, старинна, бяла къщичка. Улицата бе калдъръмена, а след смрачаване светеха газови фенери. Натиснах звънеца, за да известя за пристигането си, както правеха всичките й пациенти, и влязох във фоайето, където бе чакалнята на Ана. Кожена гарнитура ограждаше масичката за кафе, отрупана със списания. Стар ориенталски килим покриваше паркета. В един кашон в ъгъла имаше играчки за малките й пациенти. В същия ъгъл се намираха и бюрото на секретарката, машината за кафе и камината. Кухнята беше надолу по коридора. Там се готвеше нещо, което ми напомни, че бях пропуснала обеда.
— Кей? Ти ли си?
Характерният глас със силен немски акцент бе прекъснат от бързи стъпки. Ана се появи, бършейки ръцете си в престилката, и ме прегърна.
— Заключи ли вратата след себе си?
— Разбира се. И ти не забравяш да заключиш, след като последният ти пациент си тръгне, нали? — винаги повтарях това.
— Ти си последният ми пациент.
Последвах я в кухнята.
— Всичките ти пациенти ли ти носят вино?
— Не бих го позволила. А и не готвя за тях, нито пък създавам приятелства. Нарушавам си правилата само за теб.
— Да — въздъхнах. — Как ли ще мога да ти се отплатя?
— Силно се надявам да не е с професионалната ти помощ.
Ана остави торбата на масата.
— Обещавам ти, че ще бъда изключително нежна.
— А аз ще бъда напълно гола и умряла и хич няма да ми пука колко си нежна. Искаш да ме напиеш или си купила виното на едро на някоя разпродажба?
— Забравих да те питам какво ще готвиш — обясних. — Не знаех дали да купя бяло или червено. И за да се подсигуря, купих по две бутилки от всяко.
— В такъв случай ми напомни никога да не ти казвам какво готвя. Господи, Кей! — извади бутилките тя. — Това изглежда страхотно. Искаш ли една чаша сега, или предпочиташ нещо по-силно?