— Определено нещо по-силно.
— Обичайното?
— Да, моля.
Погледнах голямата тенджера, която къкреше на печката, и добавих:
— Надявам се, че вътре е това, което си мисля.
Ана правеше невероятно чили.
— Ще ни позагрее. Сложих вътре буркан зелен боб и доматите, които ми донесе при последното си ходене до Маями. Оттогава си ги пазя. Във фурната има домашен хляб, има и зелева салата. Как е семейството ти между другото?
— Луси изведнъж започна да се интересува от момчета и коли, но аз не мога да го приема на сериозно, докато не започне да им обръща повече внимание, отколкото на компютъра си — казах. — Сестра ми ще издава нова детска книжка следващия месец, а все още няма никаква представа за детето, което би трябвало да отглежда. Майка ми, като изключим обичайното й мрънкане срещу това, в което се е превърнало Маями, където вече никой не говори английски, е добре.
— Успя ли да отидеш там за Коледа?
— Не.
— Прости ли ти майка ти?
— Още не — отговорих.
— Не мога да кажа, че я обвинявам. Семействата трябва да са заедно на Коледа.
Не отговорих.
— Но, от друга страна, си постъпила добре — изненада ме тя. — Не ти се е ходело в Маями и не си отишла. Много пъти съм ти казвала, че жените трябва да се научат да бъдат егоистки. Ти май започваш да се учиш на това.
— Струва ми се, че винаги съм била егоистка, Ана.
— Когато спреш да изпитваш вина за това, ще знам, че си излекувана.
— Все още чувствам вина, така че, изглежда, не съм излекувана. Права си.
— Да, мога да го разбера.
Наблюдавах я как отвори бутилката с вино, за да го остави да подиша. Ръкавите на бялата памучна блуза бяха навити до лактите й, а ръцете й — стегнати и здрави като на жена на половината от нейната възраст. Не знаех как е изглеждала Ана като млада, но сега, почти на седемдесет години, имаше забележителен външен вид, със силно изразени тевтонски черти, къса бяла коса и светлосини очи. Ана отвори барчето, взе няколко бутилки и след секунди ми подаде скоч със сода, а за себе си забърка един манхатън.
— Какво е станало, откак се видяхме за последен път, Кей?
Занесохме питиетата си до кухненската маса.
— Струва ми се, не сме се виждали още от Деня на благодарността. О, да — говорихме по телефона… за тревогите ти по отношение на онази книга…
— Да, знаеш за книгата на Аби поне колкото мен. Знаеш и за онези случаи. За Пат Харви. За всичко. — Извадих цигарите си.
— Следях новините. Изглеждаш добре, макар и малко уморена. А и май прекалено слаба?
— Човек никога не може да бъде прекалено слаб — казах.
— Искам да кажа, че съм те виждала да изглеждаш и по-зле. Значи се справяш със стресовите ситуации в работата си.
— Някои дни са по-добри от другите.
Ана отпи от манхатъна си и се загледа замислено в печката.
— А Марк?
— Виждах се с него — отговорих. — Говорим си по телефона. Той все още е объркан, несигурен. Предполагам, и аз самата съм така. Май няма нищо ново.
— Виждала си го. Това е ново.
— Все още го обичам.
— Това не е ново.
— Адски е трудно, Ана. Винаги е било. Не знам защо не мога да се отърва от това.
— Защото чувствата ви са много силни, но и двамата се страхувате от сериозна връзка. Искате вълнения и всичко да става по вашия начин. Забелязах, че споменаваха връзката ви във вестника.
— Знам.
— И?
— Не съм му съобщила.
— Смятам, че не е имало нужда да го правиш. Ако той самият не е видял вестника, със сигурност някой от Бюрото му се е обадил. Ако е разстроен, ще чуеш нещо от него, нали?
— Права си — казах облекчена. — Щях да го чуя.
— Значи поне имате някаква връзка. По-щастлива ли си?
Бях.
— Обнадеждена ли си?
— Имам желание да видя какво ще стане — отговорих. — Но не съм убедена, че имаме бъдеще заедно.
— Никой не може да е абсолютно сигурен в нищо.
— Това е една тъжна истина — казах. — Не мога да бъда сигурна в нищо. Знам само това, което чувствам.
— Е, поне си начело на колоната.
— Каквато и да е колоната, ако аз съм начело, това е друга тъжна истина — признах.
Ана стана, за да извади хляба от фурната. Гледах как пълни глинените купички с чили, сипва зелева салата и налива виното. Сетих се за формуляра, който носех, извадих го от чантата си и го оставих на масата.
Ана дори не го погледна, докато сервираше, а после седна на стола си.