— Искаш ли да прегледаме картона й? — попита тя.
Познавах Ана достатъчно добре, за да знам, че не би записала подробности от сеансите си. Хора като мен имат право да преглеждат медицински картони и да ги предоставят на съда. А хора като нея са прекалено умни, за да напечатат поверителни неща.
— Защо не ми предадеш всичко накратко? — предложих.
— Диагнозата, която й поставих, бе: смущения при приспособяване.
Беше все едно аз да кажа, че смъртта на Джил се дължи на задушаване или спиране на сърцето. Когато ви застрелят или бъдете прегазен от влак, умирате, защото дишането ви спира, а също и работата на сърцето. Диагнозата „смущения при приспособяване“ беше безсмислен цитат от „Статистическо ръководство и диагностициране на психичните смущения“. Това позволяваше на пациента да си направи застраховка, без да разкрива абсолютно никаква полезна информация за историята или проблемите му.
— Цялото човечество има смущения при приспособяване — казах на Ана.
Тя се усмихна.
— Уважавам професионалната ти етичност — продължих. — И нямам намерение да променям собствените си досиета, като добавям информация, която смяташ за поверителна. Но е много важно да науча всичко за Джил, което би могло да хвърли светлина върху убийството й. Например — ако в начина й на живот е имало нещо по-особено, това може да я е изложило на някакъв риск.
— Аз също уважавам професионалната ти етичност.
— Благодаря. Сега, след като потвърдихме взаимното си възхищение от справедливостта и достойнството си, може ли да изоставим формалностите и да проведем разговора си?
— Разбира се, Кей — отговори тя нежно. — Спомням си Джил съвсем ясно. Трудно е да не запомниш един необичаен пациент, особено ако е бил убит.
— С какво беше по-специална тя?
— Специална? — Ана тъжно се усмихна. — Много умна и мила млада жена. С нетърпение очаквах часовете с нея. Ако не беше моя пациентка, бих искала да ми е приятелка.
— Колко често те посещаваше тя?
— Три или четири пъти месечно за повече от година.
— Защо точно теб, Ана? — попитах. — Защо не някой лекар в Уилиямсбърг, по-близо до мястото, където е живяла?
— Аз имам много пациенти, които не са от нашия град. Някои идват чак от Филаделфия.
— Защото не искат никой да разбере, че посещават психиатър.
Тя кимна.
— За съжаление много хора са ужасени от мисълта, че околните могат да узнаят. Сигурно ще се изненадаш от броя на пациентите ми, които си отиват през задната врата.
Никога не бях казвала никому, че ходя на психиатър, и ако Ана не беше отказала да приеме хонорарите си, щях да плащам в брой. Последното нещо, от което се нуждаех, бе някой да се добере до картона ми и да започне да разпространява клюки из службата ми.
— Очевидно Джил не е искала никой да знае, че тя посещава психиатър — казах. — Това вероятно обяснява и защо рецептите й за либракс са били изпълнявани в Ричмънд.
— Преди да ми се обадиш, не знаех, че е изпълнявала рецептите си в Ричмънд. Но не съм изненадана. — Ана взе чашата си с вино.
Чилито бе достатъчно люто, за да докара сълзи в очите ми, но имаше великолепен вкус. Най-доброто постижение на Ана и не можех да не й го кажа. После й обясних това, което вече може би подозираше.
— Възможно е Джил и приятелката й — Елизабет Мот, да са били убити от същия човек, който уби младежите — казах. — Поне има някои общи черти в убийствата, които ме притесняват.
— Не се интересувам какво знаеш за случаите, в които си замесена, освен ако ти не чувстваш, че е необходимо да ми кажеш. Затова ще е по-добре ти да ми задаваш въпроси, а аз да се опитам да си спомня всичко, което мога, за живота на Джил.
— Защо толкова се е тревожила никой да не узнае, че посещава психиатър? Какво е криела? — попитах.
— Джил беше от видно семейство в Кентъки и тяхното одобрение бе твърде важно за нея. Тя посещавала подходящите училища, справяла се добре и щяла да стане преуспяващ адвокат. Семейството й много се гордееше с нея. Те не знаеха.
— Какво не знаеха? Че посещава психиатър?
— Не го знаеха — каза Ана. — По-важното, което не знаеха обаче, че тя имаше хомосексуална връзка.
— Елизабет? — знаех отговора още преди да попитам — тази възможност се бе появявала в мислите ми.
— Да. Джил и Елизабет станали приятелки през първата година в университета. После станали любовници. Връзката им беше много напрегната, трудна, пълна с конфликти. И за двете била първата, или поне Джил ми представи нещата така. Спомни си, че никога не съм срещала Елизабет, не съм чувала нейната история. Джил дойде при мен, поне отначало, защото искаше да се промени. Не желаеше да е хомосексуална и се надяваше, че терапията може да възстанови хетеросексуалността й.