— Ти имаше ли някакви надежди в това отношение? — попитах.
— Не знам какво би могло да се случи впоследствие — отговори Ана. — Мога да ти кажа само, че според всичко, което Джил ми разказа, връзката й с Елизабет е била много силна. Останах с впечатлението, че Елизабет е била напълно примирена с това приятелство, докато Джил не можеше да го приеме интелектуално, но емоционално не можеше да се откъсне от връзката.
— Сигурно е била в агония.
— Последните няколко пъти, когато я видях, агонията се бе засилила. Джил вече бе завършила университета и бъдещето й стоеше пред нея. Бе настъпило време за взимане на решения. Тя започна да страда от психосоматични проблеми. Спастичен колит. Предписах й либракс.
— Джил някога споменавала ли ти е нещо, което би могло да ни насочи към този, който ги е убил?
— Мислих върху това. Проучих въпроса малко след зловещото събитие. Когато прочетох във вестниците за случилото се, просто не можах да повярвам. Бях се виждала с Джил три дни преди това. Не мога да ти опиша колко усилено се съсредоточих върху всичко, което някога ми бе казвала. Надявах се, че ще успея да се сетя за нещо, за някоя подробност, която би могла да помогне. Но никога не успях.
— И двете ли са криели връзката си от околните?
— Да.
— А какво ще кажеш за някой приятел, с когото Джил или Елизабет е излизала от време на време? Просто за да поддържа заблудата?
— Тя ми каза, че никога не излизали с момчета. Следователно не е имало ревност, освен ако е криела нещо дори от мен. — Ана погледна към празната ми купичка. — Още чили?
— Не мога повече.
Тя стана, за да зареди миялната машина. За известно време не си говорихме. Ана развърза престилката си и я закачи на една кука в шкафа, където държеше метлата си. После занесохме чашите си и бутилката във всекидневната.
Това беше любимата ми стая. Рафтове с книги запълваха две стени. На третата се издигаше панорамен прозорец, от който Ана, седнала зад претрупаното си бюро, можеше да наблюдава цъфтящите цветя или падащите над задния й двор снежинки. От този прозорец аз бях гледала разцъфването на снежнобелите магнолии, бях гледала и как избеляват последните ярки есенни цветове. Бях говорила за семейството си, за развода и за Марк. За страдание и смърт. От овехтялото кожено кресло, в което седях, с неудобство бях превела Ана през живота си, точно както бе постъпила и Джил Харингтън.
Те са били любовници. Това ги свързваше с другите убити двойки и правеше още по-неправдоподобна теорията за отиването с убиеца в мотела. Казах това на Ана.
— Напълно съм съгласна с теб — отговори тя.
— За последен път са били видени в бар „Котва“. Джил говорила ли ти е за това място някога?
— Не е споменавала името. Но ми разказа за един бар, където ходели понякога, за да си поговорят. От време на време посещавали отдалечени ресторанти, където никой не ги познавал, или просто се разхождали с колата. По принцип правели тези екскурзии, когато се намирали по средата на емоционални спорове по отношение на връзката им.
— Ако са водели един от тези спорове в онази петъчна нощ, в бар „Котва“, вероятно са били разстроени. Възможно е някоя от двете да се е чувствала отхвърлена и разгневена — предположих. — Да е решила да свали някой мъж, да флиртува с него, за да ядоса приятелката си.
— Не мога да твърдя, че това е невъзможно — каза Ана. — Но страхотно бих се изненадала. Никога не съм оставала с впечатлението, че Джил и Елизабет са си погаждали номера. По-скоро съм склонна да мисля, че разговорът им е бил доста напрегнат и те дори не са осъзнавали къде се намират, съсредоточени една в друга.
— А всеки, който ги е наблюдавал, може да е чул разговора им.
— Това е рискът, когато провеждаш личните си разговори на обществено място, и аз неведнъж го бях споменавала на Джил.
— Ако тя е била обзета от такава параноя никой да не научи за връзката им, защо е поемала такъв риск?
— Тя не беше от най-решителните, Кей. — Ана отпи от виното си. — Когато двете с Елизабет оставали насаме, било прекалено лесно да се залъжат с близостта си. Да започнат да се утешават и прегръщат и да не вземат никакви решения.