Това ми звучеше познато. Когато ние с Марк спорехме в неговия апартамент или моя, неизбежно всичко приключваше в леглото. После единият от нас си тръгваше, но проблемите оставаха.
— Ана, мислила ли си някога, че приятелството им може да е свързано с това, което им се е случило? — попитах.
— Напротив. Според мен точно заради връзката им случилото се изглежда толкова необичайно. Смятам, че една жена, сама в бара, която си търси гадже, е в много по-голяма опасност от две жени, които не желаят да привличат вниманието на околните.
— Да се върнем към навиците и начина им на живот — предложих.
— Живееха в един и същ комплекс, но не заедно. И отново, за да не се разбере връзката им. Но беше удобно. Всяка можеше да си води отделен живот, а после, късно през нощта, да се съберат в апартамента на Джил. Тя предпочиташе да се виждат там. Спомням си, тя ми бе казала, че ако родителите й или други хора се опитат да й се обадят късно през нощта, а тя не си е вкъщи, ще има въпроси.
Ана млъкна и се замисли. После продължи:
— Джил и Елизабет тренираха усилено. Бяха в отлична физическа форма. Тичаха, но май невинаги го правеха заедно.
— Къде тичаха?
— Мисля, че близо до техния комплекс има парк.
— Нещо друго? Театри, магазини, които са посещавали често?
— Нищо не ми идва наум.
— А какво ти казва интуицията ти? И какво ти казваше тя по онова време?
— Струваше ми се, че Елизабет и Джил са водили доста напрегнат разговор в бара. Вероятно са искали да бъдат оставени на спокойствие и биха се възпротивили, ако някой реши да им досажда.
— А после?
— Явно са срещнали убиеца си по някое време, по-късно вечерта.
— Можеш ли да си представиш как е станало това?
— Винаги съм смятала, че е бил някой, когото са познавали поне колкото да му имат доверие. Освен ако не са били отвлечени под заплахата от пистолет от паркинга или от някое друго място, където може да са отишли.
— Какво би станало, ако непознат се приближи към тях на паркинга на бара и ги помоли да го закарат донякъде, защото има проблеми с колата си?
Ана вече клатеше главата си в отрицание.
— Това не съвпада с представата ми за тях. Освен ако не е бил познат, както вече казах.
— А ако убиецът се е представил за полицай и ги е спрял за проверка?
— Това е друг въпрос. Предполагам, че дори ние с теб бихме се поддали на такова нещо.
Ана изглеждаше уморена, затова й благодарих за времето й и вечерята. Знаех, че разговорът ни е бил труден за нея. Чудех се как ли бих се почувствала, ако се намирах на нейно място.
Секунди след като се прибрах у дома, телефонът звънна.
— Сетих се още нещо, но то вероятно е без значение — каза Ана. — Джил ми беше споменала, че те двете обичали да си седят и да решават кръстословици, когато нямало да излизат някъде. Например в неделя сутрин. Вероятно е незначително, но все пак е било техен навик, нещо, което са вършили заедно.
— Книга с кръстословици? Или онези от вестника?
— Не знам. Джил четеше много вестници, Кей. Обикновено си носеше по нещо за четене, за да си уплътни времето, докато чака тук. „Уолстрийт джърнъл“ и „Вашингтон Поуст“.
Благодарих й отново и й казах, че следващия път аз ще сготвя. После се обадих на Марино.
— Преди осем години в град Джеймс били убити две жени — започнах направо. — Възможно е да съществува връзка с нашите случаи. Познаваш ли детектив Монтана от полицията в Джеймс?
— Да, срещал съм го.
— Трябва да се видим с него, да преразгледаме случаите. Той може ли да си държи устата затворена?
— Откъде да знам, по дяволите? — отговори Марино.
Монтана отговаряше напълно на името си — едър, с широки кости, светли сини очи върху загрубялото му, честно лице и гъста сива коса. Акцентът му бе на истински вирджинец, а речта му — изпъстрена с „да, мадам“. На следващия следобед той, Марино и аз се срещнахме в дома ми, където можехме да си осигурим уединение и пълна липса на безпокойства.
Монтана сигурно бе похарчил целия си бюджет за филми в случая на Джил и Елизабет — цялата ми кухненска маса бе покрита със снимки на труповете, направени на местопрестъплението, изоставения фолксваген пред мотела, бар „Котва“ и дори от всяка стая в апартаментите на момичетата, включително килерите и гардеробите им. Куфарчето му бе претъпкано с бележки, карти, записи от интервюта, диаграми, инвентаризационни описи и телефонни сметки. Има нещо особено в детективите, които рядко се сблъскват с убийства в района си. Подобни случаи идват само един-два пъти по време на цялата им кариера и те работят по тях наистина безупречно.