— Гробището се намира точно до църквата. — Монтана премести една от снимките към мен.
— Изглежда доста старо — казах, възхищавайки се на овехтелите тухли и плочи.
— Хем е старо, хем не е. Било построено около хиляда и седемстотната година. Вършило чудесна работа допреди двайсетина години, когато бе унищожено от пожар. Спомням си как видях дима — бях в патрулната кола — и помислих, че гори някоя от къщите на съседите ми. После някакво историческо общество се заинтересува от него. Сега би трябвало да изглежда точно както е било преди — и отвън, и отвътре.
— До него се стига по този път — потупа той друга от снимките. — Това е на по-малко от три километра от магистрала 60 и около шест километра на запад от бар „Котва“, където момичетата били видени живи за последен път.
— Кой е открил телата? — попита Марино, чиито очи внимателно оглеждаха снимките.
— Пазачът на църквата. Дошъл в събота сутрин, за да почисти и да приготви нещата за неделя. Казва, че тъкмо бил спрял, когато забелязал двама души, които спели на тревата на около десетина метра от оградата на гробището. Телата се виждали от паркинга на църквата. Очевидно този, който го е извършил, не се е притеснявал от намирането на труповете.
— Трябва ли да приема, че в петък вечерта не е имало никакви дейности в църквата? — попитах.
— Не, мадам. Била е здраво заключена, нищо не е ставало.
— Църквата има ли понякога дейности в петък вечер?
— От време на време. Понякога в петък вечер се събират младежки групи — упражнение на хора или нещо подобно. Важното е, че ако предварително си избрал гробището, за да убиеш някого, това не звучи съвсем логично. Няма никаква гаранция, че църквата ще бъде безлюдна в който и да било ден от седмицата. Това е една от причините, поради които от самото начало реших, че убийствата са случайни и момичетата са срещнали убиеца си вероятно в бара. Нищо в тези случаи не може да ме накара да мисля, че убийствата са били грижливо планирани.
— Убиецът е бил въоръжен — напомних на Монтана. — Имал е нож и пистолет.
— Светът е пълен с хора, които държат ножове и пистолети в колите си и дори в себе си — каза той спокойно.
Събрах снимките от местопрестъплението и започнах внимателно да ги разглеждам.
Жените се намираха на по-малко от половин метър една от друга. Лежаха в тревата между две наклонени надгробни плочи. Елизабет бе с лицето надолу, с леко разкрачени крака, лявата й ръка — под стомаха, а дясната — встрани. Слаба, с къса кестенява коса, облечена с джинси и бял пуловер, почервенял от кръв около врата. На другата снимка тялото й бе обърнато, предницата на пуловера — подгизнала от кръв, очите й гледаха с празен мъртвешки поглед. Прорезната рана на гърлото й бе плитка, а раната от куршума във врата — не бе смъртоносна, спомних си от доклада за аутопсията. Прободната рана в гърдите й е била решаващата.
Раните на Джил бяха много по-жестоки. Тя лежеше по гръб, а лицето й бе толкова изцапано със засъхнала кръв, че не можех да разбера как е изглеждала, освен че е имала къса черна коса и красив, правилен нос. Облеклото й се състоеше от джинси и бледожълта памучна блуза, кървава, раздърпана и разкъсана до талията й, което разкриваше многобройни прободни рани. По ръцете и китките й имаше дълбоки рани, но раната на врата й бе плитка и вероятно нанесена, след като вече е била мъртва или поне полумъртва.
Снимките бяха безценни заради нещо изключително важно. Разкриваха един факт, който не бях научила от изрезките във вестниците и докладите по случая, които бях преглеждала в кабинета си.
Обърнах се към Марино и срещнах погледа му. После се завъртях към Монтана.
— Какво е станало с обувките им?
14.
— Знаеш ли, интересно е, че споменаваш това — отговори Монтана. — Никога не успях да стигна до задоволително обяснение защо момичетата са свалили обувките си, освен ако не са били вътре в мотела, да са се облекли, когато е станало време да си ходят, и просто да не са си дали труда да си обуят обувките. Намерихме чорапите и обувките им във фолксвагена.
— Беше ли топло през онази нощ? — попита Марино.
— Беше. Но както и да е, аз бих очаквал те да си обуят обувките, след като са се облекли.
— Не знаем със сигурност, че те въобще са влизали в мотелската стая — напомних на Монтана.