— Права си — съгласи се той.
Зачудих се дали Монтана е чел статиите в „Поуст“, които споменаваха за липсата на обувки и чорапи в останалите смъртни случаи. Ако ги бе чел, то явно още не можеше да направи връзката.
— Имахте ли контакт с репортерката Аби Търнбул, когато тя е разследвала убийствата на Джил и Елизабет? — попитах.
— Тази жена ме следваше като тенекия, вързана на опашката на котка. Където и да отидех, тя винаги се появяваше там.
— Спомняш ли си дали си й казвал, че Джил и Елизабет са били боси? Някога показвал ли си й снимките от местопрестъплението? — поисках да знам, защото Аби беше прекалено хитра, за да забрави подробност като тази, особено след като сега тя бе толкова важна.
Монтана отговори, без да се колебае:
— Говорих с нея, но не за това, мадам. Никога не съм й показвал тези снимки. А и много внимавах какво точно казвам. Прочела си вестниците от онова време, нали?
— Прегледах някои от статиите.
— Там не се споменава нищо за това как са били облечени момичетата или за разкъсаната блуза на Джил, нито пък за липсващите чорапи и обувки.
Значи Аби не е знаела, помислих си облекчено.
— От снимките на аутопсията видях, че и двете жени са имали следи от завързване по китките. Открихте ли това, с което са били вързани? — попитах.
— Не, мадам.
— Очевидно, след като ги е убил, е махнал въжетата — казах.
— Бил е адски внимателен. Не намерихме никакви гилзи, никакво оръжие, нищо използвано, за да ги върже. Нямаше сперма. Изглежда, не ги е изнасилил или ако го е направил — няма начин да разберем. А и двете бяха напълно облечени. А колкото до разкъсаната блуза на момичето, може това да се е случило, докато се е борила с убиеца.
— Намерихте ли някакви копчета на местопрестъплението?
— Няколко. В тревата, до тялото й.
— А фасове?
Монтана спокойно започна да преглежда документацията си.
— Не е имало фасове. — Той извади един от докладите. — Ще ви кажа какво намерихме. Запалка — красива, сребърна запалка.
— Къде? — запита Марино.
— На около пет метра от мястото, където лежаха труповете. Както виждате, желязна ограда обикаля цялото гробище. — Той ни показа друга снимка. — Запалката беше в тревата на около пет метра от оградата. Една от онези скъпи, тънки запалки, с форма на писалка. Хората ги използват, за да си палят лулите.
— Работеше ли? — обади се Марино.
— Работеше чудесно и беше великолепно излъскана — припомни си Монтана. — Сигурен съм, че не е принадлежала на никое от момичетата. Те не са пушили, а и никой от познатите им, с които говорих, не си спомняше някога да е виждал подобен предмет у тях. Вероятно е паднала от джоба на убиеца, но няма начин да го узнаем. Възможно е някой друг да я е загубил преди един-два дни, докато е разглеждал гробището. Знаете колко обичат туристите да се мотаят из разни стари гробища и да разглеждат надгробните камъни.
— Проверихте ли запалката за отпечатъци? — прекъсна го Марино.
— Повърхността й не беше подходяща за взимане на отпечатъци. Среброто беше гравирано на зигзаг, както при скъпите писалки. — Монтана се загледа замислено. — Сигурно е струвала поне сто кинта.
— Пазите ли още запалката и копчетата, които сте открили там? — попитах.
— Пазя всички улики от този случай. Винаги съм се надявал, че някой ден ще можем да ги разнищим.
Монтана не се надяваше и на половина колкото мен. Малко след като той си тръгна, ние с Марино започнахме да обсъждаме това, за което всъщност мислехме.
— Това е същото проклето копеле — каза Марино невярващо. — Шибаният кретен ги е накарал да си свалят обувките точно както е направил и с другите двойки. За да ги забави, докато ги води към мястото, където възнамерява да ги очисти.
— Но това място не е било гробището — казах. — Не вярвам, че би го избрал.
— Аха. Смятам, че е получил повече, отколкото е искал с тези двете. Не са му сътрудничили или нещо се е объркало и го е паникьосало — може да е свързано с кръвта по задната седалка на фолксвагена. Затова ги е накарал да спрат на първото възможно място, а това е било тъмната безлюдна църква с гробището. Имаш ли карта на Вирджиния подръка?
Отидох до кабинета си и намерих една. Марино я разпростря на кухненската маса и дълго я разучава.
— Хвърли един поглед — каза той напрегнато. — Отбивката за църквата е на магистрала 60, около три километра преди пътя, който води към гората, където Джим Фрийман и Бони Смит са били убити пет-шест години по-късно. Струва ми се, че ние с теб минахме точно покрай водещия към църквата път, където са били очистени двете момичета, когато онзи ден ходихме на гости на господин Джойс.