Паскуано си беше такъв, с тежък характер, антипатичен, агресивен, сприхав. Комисарят обаче беше наясно, че зад всичко това патоанатомът прикриваше инстинктивната си и отчаяна форма на защита от всичко и от всички. Премина към контраатака, използвайки подходящ за целта тон.
— Докторе, може ли да знам за какво ме безпокоите вкъщи в този час?
Паскуано го разбра.
— Защото си мисля, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Тоест?
— Между другото, мъртвият е от нашите.
— Така ли?
— А пък и според мен са го убили. Направих му само повърхностен оглед, обърнете внимание, не съм го отварял.
— Открили сте рани от огнестрелно оръжие?
— Не.
— Прорезни?
— Не.
— От атомен взрив ли? — попита Монталбано, който вече беше загубил търпение. — Докторе, какво е това, викторина ли? Може ли да ми обясните?
— Утре следобед елате тук и моят многоуважаем колега Мистрета, който ще направи аутопсията, ще ви предаде моето становище, което, обърнете внимание, той не споделя.
— Мистрета? Защо, вас няма ли да ви има?
— Не, аз няма да бъда тук. Утре рано сутринта ще отпътувам, отивам да навестя сестра си, която не се чувства много добре.
Едва тогава Монталбано разбра защо Паскуано му беше звъннал по телефона. Касаеше се за уважителен, приятелски жест от негова страна. Докторът знаеше колко много Монталбано ненавижда доктор Мистрета, високомерен и претенциозен човек.
— Мистрета — продължи Паскуано, — както вече ви казах, не е съгласен с мен по този случай. Ето защо исках в частен разговор да ви кажа това, което мисля.
— Идвам — каза Монталбано.
— Къде?
— При вас на работното ви място.
— Не съм на работа, а у дома, приготвям си багажа.
— Ще дойда у вас.
— Не, вижте, твърде разхвърляно е. Нека да се видим в първия бар по булевард „Либерта“, съгласен ли сте? Но не ми губете много време, защото ще трябва да ставам рано.
Отпрати Фацио, който прояви любопитство и настояваше да узнае повече, изми се отново съвсем набързо, качи се в колата и тръгна за Монтелуза. Първият бар на булевард „Либерта“ беше доста ужасен, Монталбано се беше отбивал само веднъж в него, но му беше достатъчно и предостатъчно. Влезе и веднага видя доктор Паскуано, седнал на една масичка.
Седна и той.
— Какво ще си поръчате? — попита го Паскуано, който пиеше кафе.
— Същото, което и вие сте си поръчали.
Останаха да си мълчат до момента, в който не дойде сервитьорът с втората чашка.
— И така? — атакува Монталбано.
— Видяхте ли в какво състояние беше трупът?
— Хм, докато го теглех, се боях, че може да му се откъсне ръката.
— Ако го бяхте влачили още съвсем малко, щеше да се случи и това — каза Паскуано. — Този клетник е престоял във водата повече от месец.
— Значи, смъртта му датира от миналия месец?
— Горе-долу. С оглед на състоянието на трупа ми е трудно да…
— Имаше ли по него все още някакви особени белези?
— Застреляли са го.
— Тогава защо ми казахте, че не…
— Монталбано, ще ме оставите ли да довърша мисълта си? Имал е стара рана от огнестрелно оръжие на левия крак. Куршумът е засегнал костта. Датира отпреди няколко години. Забелязах я, защото солената морска вода е разяла месото по крака му. Може би леко е накуцвал.
— Според вас на каква възраст е бил?
— Приблизително около четирийсетте. И със сигурност не е емигрант. Но ще бъде трудно да го идентифицирам.
— Никакви отпечатъци ли?
— Шегувате ли се?
— Докторе, защо сте убеден, че се касае за убийство?
— Обърнете внимание, че това е само мое мнение. Вижте, тялото е пълно с рани, получени от скалите, в които се е удряло многократно.
— Там, където го намерих, няма скали.
— Да не би да знаете откъде идва? Тялото дълго е плувало, преди да дойде да ви се представи. Между другото, било е изгризано от раците, а в гърлото му все още имаше два мъртви… Казвах ви, че е цялото в рани, естествено, асиметрични, всичките постмортем. Има обаче четири, които са симетрични, съвършено очертани и кръгли.
— Къде?
— На китките и глезените.
— Ето че ги е имало! — възкликна Монталбано, подскачайки.