Преди да заспи следобед, се беше сетил за една подробност, която не беше съумял да разгадае: ръката, банският, навит около китката…
— Разрез от край до край върху лявата китка — каза бавно.
— Значи, и вие сте го забелязали? Имаше го и върху другата китка и около глезените. Според мен това означава само едно…
— Че са го държали вързан — направи заключението комисарят.
— Точно така. Но знаете ли с какво са го били вързали? С тел. Толкова стегната, че да прореже плътта му. Ако се касаеше за въже или корда, раните нямаше да са толкова дълбоки, та да стигнат чак до костта, и освен това със сигурност щяхме да намерим следи от тях. Не, преди да го удавят, са му свалили телта. Искали са да ни накарат да повярваме, че е било нормално удавяне.
— Няма ли никаква надежда за успешното намиране на някакво научно доказателство?
— Би могло. Но зависи от доктор Мистрета. Ще трябва да разпореди да направят специални анализи в Палермо, за да се види дали покрай кръглите рани на китките и около глезените са останали следи от метал или ръжда. Но това би било мудна работа. Това е, друго няма. Закъснявам.
— Благодаря ви за всичко, докторе.
Стиснаха си ръцете. Комисарят се качи в колата и потегли, но унесен в мислите си, продължи да шофира много бавно. Колата зад него, която го настигна, започна да му присветва с фаровете, като укор за бавното му каране. Монталбано мина встрани, а другото возило, което наподобяваше торпедо металик, го изпревари и спря изведнъж. Ругаейки светците, комисарят натисна спирачките. Под светлината на фаровете видя от прозорчето на торпедото да се подава ръка, която му направи рога. Извън себе си от яд, слезе, за да се разправя. Слезе и другият шофьор. Монталбано замръзна на мястото си. Беше Ингрид, която му се усмихваше, разпервайки ръце.
— Разпознах колата ти — каза му шведката.
Колко отдавна не се бяха виждали? Със сигурност поне от година. Прегърнаха се силно, Ингрид го целуна, после свали ръцете си от него и се отдалечи, за да го огледа по-добре.
— Видях те гол по телевизията — каза през смях. — Все още си много готин.
— А ти си още по-красива — отвърна й искрено комисарят.
Ингрид го прегърна отново.
— Ливия тук ли е?
— Не.
— Тогава бих искала да поседна за малко на верандата ти.
— Съгласен съм.
— Почакай да се освободя от един ангажимент.
Поговори по телефона, а после го попита:
— Имаш ли уиски?
— Една бутилка, все още неотворена. Виж, Ингрид, вземи ключовете от дома ми и тръгвай натам. Няма да мога да следвам твоята скорост.
Шведката се усмихна, взе ключовете и вече беше изчезнала, докато комисарят все още се опитваше да запали двигателя. Беше доволен от тази среща, която щеше да му позволи освен удоволствието да прекара няколко часа със старата си приятелка, да се отдалечи на необходимата дистанция от мислите си, а после на отпочинала глава да поразсъждава над онова, което му беше разкрил доктор Паскуано.
Когато пристигна в Маринела, Ингрид го пресрещна, прегърна го и го задържа дълго до себе си.
— Упълномощена съм — каза му на ухото.
— От кого?
— От Ливия. Веднага щом пристигнах, вдигнах телефона, който звънеше. Знам, че не трябваше да го правя, но стана някак спонтанно. Беше тя. Казах й, че ще се прибереш всеки момент, но ми отговори, че няма да се обади втори път. Съобщи ми, че не си се чувствал твърде добре и като медицинска сестра съм упълномощена да те лекувам и да повдигам духа ти, но аз съм знаела да лекувам и да повдигам духа не само по този начин.
Мамка му! Ливия трябва наистина да се е ядосала. Ингрид не беше разбрала или се правеше, че не е разбрала отровната й ирония.
— Извини ме — каза Монталбано, освобождавайки се от прегръдката й.
Набра номера в Бокадасе, но се оказа, че дава заето. Със сигурност беше изключила телефона си. Опита отново, докато Ингрид, разхождайки се из къщата все едно си бе у дома, беше отишла да вземе бутилката с уиски, извадила от фризера ледените кубчета и излязла, настанявайки се на верандата. Телефонът непрекъснато даваше заето, комисарят се предаде и отиде да седне до Ингрид на скамейката. Нощта беше нежна, тук-там в небето се виждаше по някой и друг малък облак, а от морето се разнасяше шумът на милващия брега прибой. В главата на комисаря се оформи една мисъл, по-точно въпрос, който го накара да се засмее. Щеше ли да види нощта точно толкова идилична, ако Ингрид не беше до него — тази Ингрид, която, след като му приготви щедра доза уиски, сега стоеше с опряна на рамото му глава? След това шведката започна да му разказва за себе си, като приключи след три часа и половина, когато вече оставаха само четири пръста от бутилката, за да бъде малко по-късно обявена официално за споминала се. Каза му за съпруга си, че бил все същият лайнар, с когото вече живееха разделени в дома си. Разказа му и за това, че е ходила в Швеция, защото изпитвала носталгия по семейството си („Вие, сицилианците, ме заразихте“). Обясни му, че е имала и две любовни истории. Първата с някакъв стриктно съблюдаващ църковните канони депутат, който се казвал Фризела или Гризела, комисарят не разбра добре, който, преди да се пъхнел в леглото с нея, коленичел на земята и молел Бог за прошка заради греха, който предстояло да извърши. Втората история била с капитан на петролен танкер, излязъл преждевременно в пенсия заради получено наследство. Връзката им можело да се превърне в сериозна, но тя поискала да скъсат. Този мъж, чието име било Лококо или Лококко, комисарят пак не разбра добре, я карал да се чувства неспокойна и неуверена. Ингрид имаше изключителната способност да улавя и описва комичните страни на своите мъже и Монталбано се забавляваше. Вечерта беше отпускаща, по-приятна дори от масаж.