— Чичо, безпокоя ли те?
— Не, господин комисар. За вас винаги съм на разположение.
Монталбано му обясни какво иска от него. Албанезе се ограничи само да го попита колко време ще му отнеме.
— Момчета, след един-два часа се връщам. — И последва Монталбано, който отиваше към колата си.
Пътуваха в мълчание. Дежурният по охраната на моргата каза на комисаря, че доктор Мистрета все още не е дошъл, но асистентът му Якопело е там. Монталбано си отдъхна, защото евентуалната среща с Мистрета щеше да развали остатъка от деня му. Лицето на Якопело, който беше твърде предан на Паскуано, се озари, като видя комисаря.
— Я, кого виждам!
Комисарят знаеше, че с Якопело може да говори открито.
— Това е моят приятел Чичо Албанезе, морски човек. Ако беше Мистрета, щяхме да му кажем, че приятелят ми иска да види мъртвия, защото се опасява, че може да е един от неговите хора, който е паднал във водата. Но пред теб не е нужно да разиграваме театър. Когато дойде Мистрета, вече имаш готовия отговор, ако започне да ти задава въпроси. Съгласен ли си?
— Съгласен съм. Последвайте ме.
Междувременно трупът беше станал още по-блед. Кожата му приличаше на обелка от лук, поставена върху скелет, по който се виждаха тук-там безразборно закрепени парчета плът. Докато Албанезе го оглеждаше, Монталбано попита Якопело:
— Наясно ли си с представата на доктор Паскуано как е умрял този клетник?
— Разбира се. Присъствах на спора. Мистрета греши. Погледнете го и вие.
Опасващите китките и глезените бразди, освен дълбоки, бяха придобили и някаква сивкава окраска.
— Якопе, ще успееш ли да убедиш Мистрета да даде да се направят изследвания на тъканите, за които говореше Паскуано?
Якопело се разсмя.
— Хващате ли се на бас, дали ще успея?
— Да се обзалагам с теб ли? Никога.
Якопело беше всеизвестен любител на облозите. Обзалагаше се за всичко — от прогнозите за времето до това колко хора щяха да умрат от естествена смърт за една седмица, но хубавото беше, че много рядко губеше.
— Ще му кажа, че за зло или за добро, е по-добре да направи тези анализи. Как ще се почувства, ако после комисар Монталбано открие, че не е било нещастен случай, а убийство? Мистрета предпочита да даде и задника си, но да запази реномето си. Предупреждавам ви обаче, комисарю, че това са изследвания, които ще се проточат във времето.
Едва по пътя на връщане Албанезе се реши да разчупи мълчанието си. Отвори уста и промърмори:
— Хм…
— „Хм“ в какъв смисъл? — попита го раздразнено комисарят. — Половин час разглеждаш трупа, а след това ми казваш само „хм“?
— Много е странно — каза Албанезе. — А като си помислиш, нагледал съм се на удавници. Но този е… — Спря, обзет от някаква мисъл.
— Според доктора от колко време е бил във водата?
— От около месец.
— Не, господин комисар. Най-малко от около два месеца.
— Ама след два месеца нямаше да намерим трупа, а само части от него.
— Ето точно това е странното в този случай.
— Обясни ми по-добре, Чичо.
— Проблемът е, че не искам да говоря глупости.
— Ако знаеш само аз колко от тях казвам и върша! Хайде, Чичо!
— Видяхте ли раните, получени от скалите?
— Да.
— Повърхностни са, комисарю. Миналия месец морето десет дена един след друг все беше бурно. Ако трупът се е удрял в скалите, раните му нямаше да са от този тип. Възможно е било дори да му се откачи главата, да му се изпочупят костите или някоя остра скала е щяла да го прониже.
— Тогава? Може би в онези лоши дни, за които говориш, тялото се е намирало в открито море и не е срещнало по пътя си морски скали.
— Комисарю, ама вие сте намерили трупа в такава зона от морето, в която теченията се движат на обратно!
— Тоест?
— Намерили сте го пред Маринела?
— Да.
— Там има течения, които или водят към открито море, или продължават успоредно на брега. Били са достатъчни само два дни и трупът е щял да стигне до нос Русело. Готов съм главата си да заложа за това.
Монталбано замлъкна, размишлявайки. След това каза:
— Тази история с теченията би ли могъл да ми я обясниш по-добре?